Портретистът – Одисей, Рик Уейкман

15/01/2019

Рик Уейкман бе сред творците, с които ни се е искало да се идентифицираме по времето, когато всичко живо наоколо слушаше хард-рок. Без да сме пророци, си падахме (поне части от Френската и със сигурност – Музикалното) по концептуалните албуми в прог-рока. Прог(ресивен), арт, после и спейс и най-вече джаз-рок и тръгвахме по пътя на фюжъна. Не ни е било лесно, но още по-трудно е било на самите млади автори, завършващи Кралския музикален колеж в Лондон. Тогава жанровото разделение си беше нещо много сериозно и малцина дръзваха да разработват сюжети, взаимствани от литературата например – в случая на Рик, от рицарските романи, през Жюл Верн до антиутопията на Оруел. Е, “Шестте жени на Хенри Осми” и “Пътешествие до центъра на Земята” можеха да се чуят дори и по БНР, докато “1984” трябваше да почака.

След доста напоителна кариера  – от студийна – през Йес – до солови концерти, преди две години Рик Уейкман се обърна към първата си любов – пианото а ла Чайковски (но и Прокофиев) и реаранжира любими хитове от 60-те и 70-те, в които или бе участвал като студиен кийбордист, или просто са част от живота му. Така се ражда първоначално “Пиано портрети” (соло), а година по-късно и “Пиано-Одисея”. Повечето от критиците – а и пазарът – посрещат възторжено първия албум, а за втория – с хор и малка струнна формация, е още рано да се каже.

В плейлистите за Боуи и “Цепелин” включих без капка угризения негови парчета от „Портретите“, като тук е мястото да изтъкна някои от другите – според мен успешни версии и, с извинение, да споделя и някои задръжки за други, не по-малко любими парчета. Започвам с “Бийтълс”, към които, по думите му, едва ли има безразличен музикант от тяхното или по-ново време. Въпросът е дали става дума за безлични кавъри, упражнения по стил (афро-кубинска, реге и т.н. звучност,) или преосмисляне на вътрешните замисъл и енергия. Там вече Уейкман е доста напред с материала.

 

Ако сравним досегашни прекрасни пиано-интерпретации, като Франсоа Глорио в кожата на класическите композитори с рецитациите на Питър Селърс на съответните текстове в различни диалекти, Рик Уейкман отива една идея по далеч. Динамиката на неговата Елинър Ригби ѝ придава драматизъм по Мусургски, отговарящ по различен начин на трагичната идея на Ленън – Маккартни. И ако версията му със симфоничен оркестър е на границата на фарса с прекалено епичния щрайх, соло пианото е в горната десетка на реинкарнациите. Със сигурност – възможно най-добрият финал на „Портретите“.

Както и ромоленето на клавишите в началната за „Одисеята“ “While my guitar gently weeps”. Без китара, с дискретно хорче по средата, парчето ни връща към периода, в който Уейкман е като че ли запленен от Лист. А хорчето не е ангелско, нито мощно като “Роял Коръл Сосайъти”, акомпаниращи на Кралската филхармония в програмата им по “Бийтълс” в “Албърт Хол”. Бих влязъл в полемика за охулваното забавяне на ритъма в хита на Саймън и Гарфънкъл. Разбира се, възприятието на ново звучене на любимо парче е нещо лично и затова секундният познат припев „лай-ла-ла“ не ми е нито превзет, нито херувимски. Обратно, в неговата финална “Бохемска рапсодия”, въпреки неочаквания престо скат в интрото, китарата на самия Брайън Мей във финала, обратите в темпата и липсата на хорал в очакваните мигове не можаха да ме върнат към многопластовостта на оригинала. Но и Одисей не е бил господар на странстванията си.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 15/01/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: