Двупосочният Хосе Мерсе

16/10/2012

Балкански гласове за начало, много булериас, поезия на Мигел Eрнандес, подчертана от тромпета на Ерик Трюфа и арабо-андалуска цигулка във финалния и единствен (според заглавието на албума) ключ, иначе втори след ключа на любовта (едноименното парче седмица по-рано бе изкарано за пилотен сингъл). Така синтезирах за нуждите на лицекнигата възможността за първо слушане на последния, още топъл, както казвахме навремето, албум на Хосе Мерсе Mi unica llave (eдинственият ми ключ). С Хосе имах възможността да контактувам виртуално в Encuentros digitales на RTVE.es, където в деня на излизане на албума му – 16 октомври – той отговори на въпросите ни от всички краища на света. Оттам разбрахме, че единственият му ключ се крие в гърлото му.

 

 

Не е кой знае какво откритие за изоставащ като мен водещ, чийто начален интерес е бил към „авторските” кавъри на Мерсе на поп-класики (пятата и от Емил Димитров “О мами блу” на Фортопс), на определяните за прогресивно-революционни, а иначе просто социални поеми на Виктор Хара (Te recuerdo Amanda), на cantautores като Жоан-Мануел Серат (Nanas de la cebolla по стихове на същия Мигел Ернандес) и дори на „нелегалния” Мано Чао. По-късно оцених „голямото гласище” в собствените му върхове като Lio, Aire, Ruido от едноименния албум – логично продължение на създадения с приятеля му Висенте Амиго еталонен Del Amanecer c Primavera и Te roza y te quema.

 

 

Сегашната продукция на Мерсе е дело на успешния в грами-настъпленията си Хавиер Лимон, в момента ръководител на създадения към Бъркли колидж Средиземноморски музикален институт. Успехите му с дуета Бебо и Сигала и с последния диск на Пако де Лусия не са за подценяване, вкусът му към добре дозирано предизвикателство – също. Самият Хосе признава по този повод, че е много добре фламенкото непрекъснато да бъде въздигано от подобни кръстоски с музики, идващи от другаде, стига нещата да са добре изпипани.

 

 

Признавам, че дори и в едни от първите съвместни творби на Моренте с Космическите гласове имах чувството за повърхностен колаж, докато началното Martinete Balcanico от сегашния албум на Хосе ме увлече доста повече, нищо че хорът е от Бостън с включени момичешки гласове от 15 страни, но звучащи определено убедително-балкански (ако предпочитате, български). Странен ми се стори този кръг – отваряща балканска вокална партия в едно затворено в тъгата си и трудно програмируемо извън специализирани емисии чукче върху наковалня (буквалният превод на този фламенко-стил, зароден в ковачниците). След различните контрастиращи булериас бих откроил първата, посветена на отишлия си миналата година негов китарист и почти връстник Мораито Чико и втората с участието на Томатито и посветена на шалчето, без значение дали това, на което е кръстена тясната уличка в Кордоба или червеното на точици от денди-снимката му за албума. Заслужават си и двете тангос и най-вече първото, De ida y vuelta – да не забравяме, че стилове и моди в новия свят пресъздават традиции от Стария, преди да се върнат да го завладеят на свой ред. Затова и на критиките за „флирт” с блус и други подобни музики, Мерсе отвръща, че когато става дума за музики от корените няма нищо чудно във взаимния им афинитет и проникване – в конкретния случай с гостуващия в албума му американски джаз-пианист Ален Майе.

 

 

Сигурно и затова кръгът в диска е затворен с композиция, отговаряща на влиянието на арабо-андалуските музики, дошли с лютните, а в случая с цигулката на един доста млад ливанец Лаит Ал-Рубайе. И за финал оставям пиесата по стихове на Мигел Ернандес, популяризирана от Енрике Моренте, а сега пресътворена с финес и уважение от приятеля Ерик Трюфа. Знам, че винаги ми се е сърдил, когато му напомням едно от първите определения за него – „новият Майлз”, но в случая мисля, че отгоре авторът на Flamenco Sketches не може да не завижда на следовника си, че отива още по-далеч и свири заедно със себеподобния му разбивач на жанрови ограничения Мерсе, чийто албум е определян и за най-фламенко – именно в смисъла на извън-фламенко от времето на историческия La leyenda del tiempo. Noblesse oblige, не можем да пропуснем и китарите на Пепе Абичуела, Диего ел Морао и Мануел Пария и перкусиите на Пираня. Остава да му стискаме палци за концертните му представяния, в които – както ми написа Хосе, се надява да успеят да се включат всички, дори и Ерик. Чакам отговора на Ерик и като го получа, със сигурност ще ви го споделя.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 16/10/2012

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: