Жан-Мишел Баския и как умира изкуството

03/10/2019

Не са много. Съвременното изкуство е непостоянно. Модерният авангард умира, както се ражда – бързо и нетърпеливо. И въпреки, че всеки ден нови и нови големи артисти създават големи неща, просто не са много. Двама са. Уорхол и Баския. Останалите са имитатори на Пикасо и Дали. Нищо против Харинг и Полък, но при тях липсва това, което кара изкуството да преживява през времето. Като гледаш примитивизма на Жан-Мишел, се връщаш по-далеч от утробата. В пещера си и навън кръжат съблезъби тигри и същества, отдавна изчезнали от реалността. Всичко е сурово и безмилостно. Няма майсторство толкова, колкото има послание. Бунт. Тревога. Нищо в Баския не е “арт”, освен самият той. Няма претенция по платната, но за сметка на това има тъга, болка, гняв, разруха. Надеждата се ражда с Анди и Умира с Баския.

 

Баския и Уорхол, 1981 /good2b/

 

И няма как да е по друг начин. Баския е персонаж на Достоевски, роден на грешното място в грешното време. Мизерията и страданието са нещата, които са го създали и той им робува до последната си доза. Баския умира на 27 от свръхдоза, но оставя изкуство, което спокойно може да покрие няколко живота. Ражда се в Ню Йорк през 60-та година. Малък гений, който на четири се научава да пише и чете. На шест знае английски, френски и испански. Посещава елитно училище и е на път да стане непоносим сноб. Майка му работи върху таланта му и го влачи по музеи и галерии, за да му покаже какво е произвел светът преди него. Тя му дава основите за артистичния му тласък, когато е на шест, а година по-късно го проклина да не може да прави нищо друго освен изкуство.

 

На седем го блъска кола и с това свършва добрият живот. Следват усложнения и преминава през операция, която премахва част от гръбначния му стълб. Докато се възстановява от операцията родителите му се развеждат и баща му взима сестрите му. Той остава с майка си, която не преживява добре стреса и не отключва психически проблеми, които я отвеждат в ментална институция за няколко месеца. Оттам нататък тя ще прекара живота си във влизане и излизане от лудници. На тринайсет Баския е принуден от социалните да се премести при баща си. Той вече е травмиран. Влиза в гимназия, която третира като поле за изява за бунта си. На петнайсет изхвърля цяла кутия пълна с крем за бръснене върху директора на училището и повече не се връща. Изключен е и бяга от дома си. Спи навън и рисува по сгради.

 

Това е последният момент в живота му, когато е принадлежал на някакво семейство. Оттам недружелюбният Ню Йорк на седемдесетте го приютява като приемен родител. Той е бездомен, без пари и без семейство. Спи където намери, запознава се със себеподобни, знаейки прекалено добре, че такива няма, защото в него съществува нещо, което е присъщо само на големите артисти. Но се примирява. Започва да пише, да прави музика и да рисува. Бори се с демоните си както намери за добре наравно с останалите мизерници във време и град, които са безпощадни към посредствените. Ще му отнеме шест години, за да бъде забелязан и пратен в Модена, където да започне да създава митологията около себе си. И още шест, докато предозира с хероин. Богатството не му отива. Всички, които са били около него, го признават.

Баския така и не успява да заличи липсата на семейство. Примитивизмът му е опит за завръщане към първите седем. Техниката му е детска с крайно не детски изразни средства. Той е едно малко момче, което се опитва да остане такова. В последните си пет години той е седемгодишно дете с милиони долари. Хладилникът е пълен с хайвер и шампанско, гардеробът му с Армани, а картините по стените стават все по-малко. Губи първичното в партита и наркотици, губи примитивното в безразборния секс. Спира да рисува и започва да живее картините си. До момента, в който не умира от това.

 

 

 

 

 

 

 

Дилиян Павлов

от

публикувано на: 03/10/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: