Алтернативните записи

07/10/2019

Разбира се, те нямат нищо общо с т.н. „алтернативни истини“ на един безалтернативен смешник, припознат и като най-могъщия човек в света към момента. Не е излишно да напомним, че доста от неговите предшественици всъщност са по-известни като „президент по времето на „Бийтълс“/Майлз Дейвис/Джон Колтрейн.

 

В няколкоседмичен интервал светът отново заговори с повече или по-малко възхищение за (пре)издадените записи на тези, без преувеличение, най-могъщи като световно влияние музиканти. Спряхме се на албума на Майлз, време е да съпоставим записи от малко-по-ранни години – само с няколко години разлика: тройният „Abbey Road (Super Deluxe Edition)“ на „Бийтълс“:

 

 

и „Blue World“ на Колтрейн:

 

 

Още с трилогията „Антология“ станахме свидетели на творческите търсения чрез т.н. „алтернативни тейкове“ (т.е. неизбраните за окончателния запис в плочата), като в последните години към тях се добавиха и Ийшърските демо-записи предшестващи „Белия албум“, а сега е ред на последния в историята им като група, „Аби роуд“ (“Let It Be” е формално последен). Освен любимите парчета откриваме домашно демо на Пол с непознатото от официалната им дискография „Goodbye“ (писано за младата Мери Хопкин), което с нищо не е по-лошо от медлито „Mean Mr Mustard“/“Polythene Pam“/“She Came In Through The Bathroom Window“. За пръв път слушаме и студийното демо с добавено пиано на “Something”. Финесът и лекотата нямат нужда от коментар. Но ако има нещо, което наистина спира дъха с простотата и ефикасността си, това е официалният клип към т.н. „микс 2019“ на „Here Comes The Sun“ – особено в частта “японска гравюра” и идеята на пъзела:

 

 

Без да искам съм го пуснал от друг плейър върху заглавното на Колтрейн. Което всъщност е „римейк“ на стандарт на Харълд Арлън/Джони Мърсър (единствен в албума). Същата лекота и финес, но и достигане на гранични етапи в схващанията за колективните импровизации за средата на 60-те. Както и албумът на „Бийтълс“ е своеобразна крачка напред от схващането за лесносмилаема популярна музика. Случайно или не, и Пол Маккартни в уводните си думи към делукс-изданието, и критиката на “Ню Йорк Таймс” за албума на Колтрейн с автор Джовани Русонело, използват сходни термини, определящи албумите – “завой”, “зиг-заг”, “лъкатушене”, “тръпка от пътуване”.

 

 

Сегашното издание на “Бийтълс” започва с откъс от неизползвана сесия от “Трайдънт” студио, където съседи се оплакват от шума през нощта. В продължение са включени поредни записи с номера достигащи 36 (явно е време за шега с името на парчето – обявено за “You Never Give Me Your… Coffee”.  Инструменталите стигат до тейк 39 (Джордж – “Something”). При Колтрейн версиите са максимум 3 – записът е бил само един следобед. Канадският независим режисьор и фен на Колтрейн, който ги поръчва, ги включва в дебютния си филм, за което тук е ставало дума в материала за киното, даващо втори живот на песните. Лейбълът на Колтрейн вече е имал успех както с култовия, записван по същото време „Сюблимна любов“, така и с миналогодишното издание на негов „загубен“ албум от 1963-та. Една година по-късно “Бийтълс” и Колтрейн са сред заглавията на корицата на първия октомврийски брой на “Даунбийт”:

 

Както се убедихме в началото, те са и сред символите на декадата не само за “Ню Мюзикъл Експрес”. Ето и две имена в джаза, работили тогава и по-късно и с “Трейн”, и с членове на “Бийтълс” –  Джон Маклафлин (с Ринго) и Рави Шанкар (с Джордж). Китарната легенда Лари Кориел ги събира в една своя импровизация:

 

 

Алтернативните записи като привидно комерсиален подход имат много по-дълбок смисъл. Не само в описаната с хумор от Борис Виан отдаденост на един творец – в романа му преименуван на „Жан Сол-Партр“ – която може да стигне до убийството му заради невъзможността да се колекционират всичките му знайни и незнайни творби. Една скоба – за съжаление, често действителността надминава фикцията – достатъчна е само гибелта на Ленън. Именно това прави безценен всеки документ за раждането или възможното интерпретиране на един шедьовър, в случая с Колтрейн – написаната 6 години по-рано „Найма“. А и дава на слушателя свободата да реши кой „take“ му харесва повече – вид дегустационно умение, усъвършенстващо се с времето и с опита.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 07/10/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: