Питър Динклидж: “Кадифеното зайче”

04/11/2019

„Когато направиш първия си солов поклон, чувството е доста хубаво”.

 

Този първи за Питър Динклидж поклон пред публика се случва още в пети клас, защото и той, като много негови колеги актьори, „хваща“ актьорството като неизлечима болест още от малък. Тази година актьорът навърши 50 години, а „болестта“ му все още не го е пуснала, напротив, превърнала се е в лекарство за самия него.

 

„Кадифеното зайче” е приказка за плюшена играчка, която иска да стане истинска, но трябва да получи любовта на детето, дори ако вече е външно изхабена и неугледна. Приказката учи, че външността не е важна, защото хората, които разбират, винаги ще видят отвъд нея. Тази пиеса е отправната точка за петокласника Питър, който играе главната роля. Той мечтае да стане истински актьор и да покаже на света, че не външността му е определяща. На този етап от живота си Питър просто се наслаждава на радостта, пораждаща се в него от актьорското майсторство. Постепенно обаче той започва да вижда в това нещо повече, нещо, което ще му помогне да се справи с всичко, поднесено му от живота заради неговото състояние – ахондроплазия, причина за ниския му ръст.

Питър Динклидж като дете и младеж

 

Разтяган от докторите като куклата Strech Armstrong, претърпял операция на краката си, за да бъдат изправени, приеман като новост в училище и преглъщащ с привидно безразличие злобните коментари на децата, Питър преминава през своето юношество в горчивина и гняв. Това е време, в което той изпитва трудност да се приспособи към света, който в повечето случаи посреща различните с жестокост, и започва да изгражда стени около себе си. Цялото нежелано внимание, което изпитва върху себе си всеки ден се превръща в битка. Битка, която малко по малко той разбира как да спечели. Да бъде актьор става неговият начин, неговата военна хитрост спрямо това нежелано внимание. Питър започва да разбира, че когато играе, той контролира вниманието на хората, той им предоставя нещо друго, върху което да се съсредоточат – персонаж, едно друго негово Аз. Именно чрез персонажите си той е начело и може да показва и други свои страни. Така публиката няма да вижда само различната му външност и ниския му ръст. Точно тази сила, която актьорът открива в актьорството, го кара да се запише да учи драма, а след завършването си да се премести в Ню Йорк в преследване на своята мечта да стане професионален актьор.

 

Ню Йорк. От диван на диван,… на диван, и така докато не се изчерпва гостоприемството на всички възможни приятели, при които може да преспива. От временна работа на временна работа,… на временна работа, и така докато не осъзнава, че му трябва по-постоянна – такава, която да му позволи да си наеме свой апартамент. И така две години, в които от време на време играе в театрални постановки, опитва се да си намери агент и упорито отказва роли на елфи и леприкони, които за него са обидни и приема като капан на стереотипа, от който никога няма да може да излезе, ако ги приеме. Питър се стреми към роли, които биха отишли и при хора с нормален ръст. Той старателно подбира кастингите си и най-накрая прави своя дебют през 1995 г. в независимия пълнометражен филм „Живот в забрава“. Ролята му там е кратка, но символична – във филма той е актьор, страдащ от нанизъм, нает да играе джудже само и само сцената да изглежда нереална, като сън. На това неговият герой остроумно отговаря на режисьора:

„Защо героят ми трябва да е джудже?… Някога въобще имал ли си сън с джуджета в него?…Единствено място, на което аз съм виждал джуджета в сън е в глупави филми като този!”.

 

Думите на персонажа му звучат като негови собствени, отправени към цялата индустрия, която използва нанизма с цел да осмее хората като него. Но да държи на позицията си се оказва почти невъзможно и той малко по малко се предава пред материалните изисквания на живота. Този период от живота му трябва да приключи.

Питър в първия си филм “Живот в забрава”

 

И ето, новата, постоянна работа е намерена и не е актьор, а офис служител, който по цял ден просто въвежда данни в компютъра – монотонно и пагубно за него. Новият апартамент е нает и не е точно апартамент, а индустриален лофт, в който няма отопление и е забранен за живеене. Съквартиранти са му няколко плъха, но затова пък си има котка, която освен защитник срещу гризачите, ще изиграе почти просветляваща роля в живота му. На това разпадащо се място и на работа, която го потиска, мечтата му да бъде актьор лека-полека избледнява. Често пъти той казва, че го е било страх от промяната много дълго време. Именно този страх го държи закотвен 10 години в апартамент без отопление и пълен с плъхове и 6 години на работа, която мрази. Но историята на Кадифеното зайче го учи, че промяната идва бавно и то не при всеки. Трябва да си постоянен и силен, да не се пречупваш лесно.

 

Един ден, когато е на 29 години, Питър е в апартамента си и гледа отдолу към единствения си прозорец, защото е твърде високо, за да гледа през него. Но Браян, котката му, има тази възможност, защото актьорът е поставил розовия си диван, подарък от баба му, напречно, за да може котаракът да се покатерва на него и да гледа през прозореца. Тогава, виждайки как Браян стои над него и гледа към света, Питър получава прозрение: той е долу и очевидно не прави достатъчно, за да е горе. Той трябва да направи така, че светът да се срещне с него, а не той със света.

 

Питър Динклидж решава, че от този ден нататък вече ще бъде работещ актьор, независимо от всичко. Егото му вече не е толкова голямо и той приема себе си такъв какъвто е и е готов да го покаже. Готов е да покаже, че не външността определя човека, защото често пъти тя е леко неугледна или износена, или не в нормите, които така или иначе са субективни. Готов е да покаже, че вътрешността е важна, талантът може да прикрие и поправи всички физически несъвършенства. Готов е да бъде истински. Защото в процеса към истинското Аз може да загубиш много, може да не изглеждаш както трябва, но това, което имаш да покажеш, ще бъде разбрано от когото трябва.

 

Сега Питър Динклидж е един от най-разпознаваемите актьори и е носител на множество награди, сред които “Еми”, “Златен глобус” и “Сателит” – награда за “изключителен талант”. За нас той вече няма какво да доказва, защото показа, че човек е много по-голям от своя ръст и не се определя от своята външност.

Гергана Цанкова

от

публикувано на: 04/11/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: