“A ghost story” – нетипичният филм за призраци

01/11/2019

Отношението към призраците в литературата и киното определено се променя с времето, а и с жанра. Ако се върнем назад, може да стигнем чак до призрака от Хамлет, но едва готическата литература му придава част от очарованието, което е запазено и до днес. Не са малко случаите, когато призракът не е просто deus ex machina или инструмент на съдбата, който да задвижи сюжета, както е у Шекспир, а се превръща в алегория на нещо много по-голямо от самото произведение. Така е донякъде с “A Christmas Carol“ на Дикенс, така е и с филма A Ghost Story.

 

 

Кейси Афлек, който получи Оскар за ролята си на Лий Чандлър в „Manchester by the Sea“ от 2015 г., е призракът в нашата призрачна история. Виждаме го като истински стопроцентов призрак, чаршафосан, плъзгащ се между мебелите, преминаващ през времето и пространството. И всъщност си мислим, че той е самото време и пространство, което стои отделно от нас, така както починалият Лий не успяваше по никакъв начин да се доближи до променящия се живот на жената, която обича. Свикнали сме смъртта да разстройва тези, които остават след покойника и сме свикнали тъгата да е тяхна, а не на самия покойник. Това е необичайното в нашия призрак – че той не е тук, за да накаже или даде урок, както призраците на Коледите у Дикенс, той е тук, за да тъгува и да търси отговор на въпрос, който никой не е задал или поне е зададен толкова отдавна, че никой не смята за важно да бъде отговорено отново.

 

В едно от своите есета испанският философ Ортега-и-Гасет говори за мястото на смъртта в Европа в днешни дни. Тя стои все по-встрани в живота ни, като невидимо присъствие, понякога като двигател на действията, решенията и постъпките ни. Но смъртта и животът като двете страни на една монета или като реални факти, вече не се срещат така често, както преди, пътищата им са отделени, като в стихотворението на Робърт Фрост. Именно изграждането на тази граница между смъртта и живота съвпада с появата на призраците в литературата и киното. Колкото повече се отдалечава от нас понятието за смъртността ни, толкова повече се обогатяват атрибутите и символиката на смъртта. Само трябва да се сетим за шантавия тимбъртънов „Corpse Bride“ или за първия сезон на „American Horror“ и ще видим осезаемата плътна граница, дала живот на плъзгащата се фигура в чаршаф.

 

Един от тези атрибути е отнет на героя на Афлек, – това е възможността да изплаши – но заменен с възможността да тъгува. Ако обърнем парадигмата, ще се окаже, че смъртта сама по себе си винаги тъгува по живота, но от онази страна, която не можем да видим и за която никой никога не пише. Може би защото там няма език.Това вероятно е и една от причините призракът да не успява да стигне до посланието оставено в стените на къщата. Наред с другата причина – че вероятно има неща, които времето и неговият призрак не могат да унищожат, дори когато всичко останало се променя. И със следващата причина – че някои, а всъщност много послания никога не биват прочетени в твърде бързо променящия се свят.

 

След изключителната си роля в „Manchester by the Sea“ Афлек почти през целия филм е един беззвучен призрак – роля, която вероятно мнозина на негово място биха сметнали за непълноценна и ограбваща. А тя е ценна най-вече с това, че учи на мълчание пред неотговорените въпроси на човечеството, от които то неистово бяга, запътено в лесната вечност на постоянната промяна. Самото време ще ни върне някой ден оттам с някоя позабравена призрачна история.

 

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 01/11/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: