Как се спасява хълцаща принцеса?

08/11/2019

Радостина Николова е писателка, една от съвременното поколение писатели, избрали да работят в нелесното пространство на детската литература. Когато чуем нарицателното „детски писател“, много от нас автоматично мислят за Астрид Линдгрен или Джани Родари, Пипи Дългото Чорапче, Емил от Льонеберя или Лукчо. Отговорност е да се пише за деца и писателят винаги трябва да балансира на ръба на своето и детското въображение. Затова и си говорим с нея – как работи нейното въображение, как се прави свят, който да улови вниманието на детето и каква е нейната връзка с читателите ѝ.

 

Радостина, най-интересната книга от света на Мотовете е „Спасяването на хълцащата принцеса”. Как децата вдъхновиха образа на тази принцеса и как откликват на нея при срещите ви?

 

Не знам дали „Спасяването на хълцащата принцеса“ е най-интересната от трите книги за мотовете, но определено е най-богатата откъм персонажи и най-динамичната. Мисля, че всяка следваща книга, по която работя, следва и моето развитие като писател. В самото начало пишех по-обстоятелствено, по-дълго, но работата ми с деца ме научи да съм по-смела, лаконична и да не протакам. Когато пиша, преди всичко търся начин да изненадам себе си. Ако успея да надскоча собствените си граници и да тропна с крак, че нещо ще се случи, независимо харесва ли ми или не, значи ще успея да извикам и у децата онова „Ах!“, от което очите им заискряват.

 

Самата хълцаща принцеса е вдъхновена от моята дъщеря, която хълцаше, когато се роди. Прякорът ѝ се появи съвсем спонтанно, а оттам и идеята за такъв герой в книгата. Името беше измислено от децата. Винаги ще съм им признателна за това.

Приемаш ли писането за деца като мисия освен като удоволствие и какво още искаш да постигнеш в тази мисия?

 

Писането носи неимоверно удоволствие за мен, но това удоволствие се усеща едва след като приключи къртовската работа, която следва по петите всяка книга. Аз съм изключително самокритична към себе си – на първо място към способностите си като писател и на второ като човек, отговорен за историята, която ще предложи на децата. В началото не си давах сметка, но да си детски писател ни най-малко не е шега работа. Децата ти гласуват доверие, с което нямаш право да злоупотребиш. Да си издател на детска литература е три пъти по-важно, защото освен за качествата на текста, трябва внимателно да подхождаш и към илюстрацията, и към полиграфията на всяка книга. За да достигат до децата качествени и смислени книги, няма как да разглеждаме тези три компонента поотделно. Затова моята мисия е не само като писател да създам история, която да е хем интересна, хем интригуваща, хем да кара детето да иска да чете още. Моята мисия е да я облека в най-подходящите изображения и да я поднеса в най-хубавата опаковка. Защото тогава у детето се провокира едно цялостно приятно изживяване. И то ще поиска още от него. А така, без да усети натиск, ще порасне читател. Стане ли читател, всички ще сме доволни.

Разкажи ни повече за работата с художник, за това как световете на думите и образите се срещат и как тази среща вдъхновява читателите ти.

 

Работата с художник е предизвикателство. Когато пиша, имам много ясна идея как точно искам да изглежда книгата. Това от една страна много ограничава избора ми на художник, но и ме улеснява. Например, знаех, че еленът Вундаба е меланхоличен, следователно няма как от илюстрацията на „Моите красиви рога“ да кипи жизнерадост. Мелина – Елина Бондокова, която направи и мотовете, създаде блестящ герой и околна среда, която точно улавя настроенията му. С „Кико без крила“ беше много трудно, защото работата на Матея Аркова реално се състоеше в това тя да разкаже половината от моята история с изображения. За да я улесня, в началото самата история беше по-дълга. Впоследствие я съкратих, за да може да изпъкнат нейните рисунки и да работят на една нога с текста. Сега те съществуват като едно цяло, което прелива от дума в цвят и обратното. Тя направи Кико точно такъв, какъвто трябва да е – жив и лаконичен. Такъв, какъвто е и текстът на книгата. Неслучайно я определям като картинна книга. С „Шантавѝя до шия“ бях наясно, че искам графични илюстрации. За мен Христина Ефтимова пасна чудесно с нейния изкусен стил и внимание към детайла, въпреки че нямаше опит като илюстратор на детска литература.

Кога пишеш и има ли специален ритуал в ежедневието ти, който те праща в описвания свят?

 

Пиша по всяко време. Обикновено не чакам да ме осени вдъхновение, за да седна и да излея нещо на белия лист. Идеите се роят в главата ми с повод и без повод, но малко са тези, които виждат бял свят. Когато седна да пиша с едно наум, обикновено накрая излиза нещо коренно различно. Обичам да слушам какво ми говори несъзнаваното. Имам му много повече доверие, защото е по-неподправено и ме провокира да надскачам собствените си ограничения. Децата нямат вродени граници. Ежедневието им налага предостатъчно табута, заблуди и норми. Нека поне литературата да не го прави.

Обратната връзка с децата – срещите, разговорите и емоцията – са един от двигателите на твоята работа. Какво се стремиш да дадеш в тези срещи?

 

На първо място искреност. Не си слагам маски пред децата. Те ме виждат такава, каквато съм. Аз ги виждам такива, каквито са. Стремя се към честен диалог, приемам съвети, критика или шеги. Важно ми е да изградим връзка на доверие, да се слушаме и да вървим заедно по този път. Аз не съм нещо повече от тях. За да ми вярват, те трябва да ме чувстват близка. Това е моята творческа и житейска логика.

Детските книги възпитават, а това означава, че детският писател върви по много тънък лед, когато разказва един въображаем свят. Как успяваш да балансираш ти?

 

Балансът е именно в това да възпитаваш без да размахваш пръст. Всъщност аз не харесвам думата „възпитавам“, ако я съотнасяме към писаното слово. Литературата за деца много внимателно се заиграва с детската чувствителност. Децата не са никак глупави. Те много добре могат да разграничат правилно от грешно и добро от лошо. Не сме им необходими ние (писателите) да ги водим за ухото по този път. Ние сме там, за да вървим заедно с тях, да потвърдим това, за което те вече сами са се досетили. Пипи Дългото чорапче е щурачка и любима на много деца, но колко от тях наистина биха искали да са на мястото ѝ? Или пък колко от децата биха забъркали кошмарното лекарство на Джордж (от книгата на Роалд Дал), с което той изстреля баба си направо през покрива на къщата? Много по-вероятно е децата да не се припознаят в герой, който е изряден, съвестен и добър, а да предпочетат лошия, но само наужким. Така те изпитват и себе си, опознават собствените си реакции. Опитват различни социални роли и сами усещат в коя се чувстват по-добре. А най-хубавото е, че достигат до този извод сами. Тръгнем ли да се месим с всезнаещия си глас на автори или от позицията на възрастни, да осакатяваме приказките, да лишаваме сюжета от лоши герои или случки, тогава литературата за деца ще изгуби от своето очарование и смисъл.

Коя е следващата приказка от света на Мотовете?

 

От години не бях работила по нова част на мотовете. Написах и издадох други книги, с които тествах различни формати и изследвах непознати територии. Сега съм изключително щастлива, че в рамките на следващия месец трябва да излезе нова книга от поредицата – цели 4 години по-късно от последната. В нея става дума за един вълшебник, който в желанието си да помогне, ще създаде още по-голяма каша в Мотилия. Мисля, че книгата се получи забавна, а това не е без значение.

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 08/11/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: