Тиери Ноар и Киди Ситни 30 години след падането на Берлинската стена

11/11/2019

Няма нужда да търсим по-концептуален или уместен цитат от Кърт Вонегът (роден на днешния ден преди точно 97 години) от написаното някъде под развалините на Дрезден, в Индианополис или на Тралфамадор кратко и ясно „Така е то“, за да отворим дума и тук за Берлинската стена. Темата е деликатна, защото точно типът сателит, който беше България в една далечна галактика, наречена Източен блок, едва ли има много-много какво автентично да добави. А вече се каза и изписа прекалено много… Но, така е то: човешко е да искаш да се пришиеш към голямата история, особено ако не си бил фактор в нея. А и някакси минаха 30 години: по-безопасно и политически коректно е да се говори за Берлин, отколкото за Сантяго или Рожава. Помня смяната на режима в моето северозападно детство с две неща – трябваше ни един буферен неловък период от няколко месеца, за да свикнем и ние, а и учителите ни с новите-стари обръщения и… как всички изведнъж станаха от дружинни ръководители, комсомолци, текезесари и милиционери… набожни хора. Оттогава се плаша да влизам в църкви, съжалявам.

 

Та, да… Затова вместо да се упражняваме в ораторство и съпричастност, нека да чуем какво имат да ни кажат хората, които са били наистина там. С Тиери Ноар и Киди Ситни, първозографите на Берлинската стена, се срещнах в Пловдив в началото на годината – на откриването на „Пловдив 2019 – Европейска столица на културата“ с изложбата „Изкуството на свободата“ (единствената пътуваща изложба с фрагменти от Берлинската стена, дело-кауза на френския колекционер Силвестър Верже). Заедно с тях в града бяха пристигнали и други легенди като Джеф Аерозол (с портретите на Дейвид Боуи, Иги Поп и Лу Рийд) и Хайнц Куздас (фотографът, документирал с години процеса по изографисването на Берлинската стена през 80-те), както и млади графити-артисти от другия край на света като бразилеца L7M, който вече планира да нарисува колибрито, което ще прелети стената на Тръмп по мексиканската граница.

 

 

А с Тиери Ноар, французин, роден в Лион и заселил се в Берлин на 24-годишна възраст в началото на 80-те, привлечен от музиката пак на Боуи и Иги Поп, определян като наистина първия графити-артист, рисувал върху Стената, разговаряме на сутринта след откриването – в топъл зимен ден като днешния (някъде в предградията на Пловдив, във фоайето на скъпарски хотел, от който обаче се вижда дълга, дълга сива стена на нещо индустриално, която би изглеждала къде-къде по-добре, ако бъде изрисувана)… Това обаче са офлайн разговори. А тук включвам микрофона на звукозаписното си устройство.

От гледна точка на 2019 г., какви паралели бихте направили между „преди“ и „сега“, говорейки си и за Берлинската стена, но и за новите стени, които се изграждат днес?

 

Днес ситуацията е напълно различна: днес не рисуваме, за да накараме Стената да изчезне, а за да я запазим като сувенир от времето на т.нар. Студена война, която по свой начин си беше една много агресивна война, и за да обясним на младите, че ако не се борят за свободата, всичко това може да се върне – дори още по-лошо… И дори понякога да изглежда малко глуповато това, че все още рисуваме върху тези парчета от Берлинската стена толкова години по-късно, аз винаги отговарям на подобни въпроси с „Да, това е стара история, но ако я забравим, миналото може да се върне“ и „Моля ви, не повтаряйте грешките на родителите си“.

 

Преди близо десетилетие имаше една акция на реставрация на оригинални стенописи от Берлинската стена. Как се чувствахте тогава, връщайки се към свои стари оригинали, пък и сега – рисувайки нови произведения върху фрагменти от разрушената стена?

 

Мястото, което днес се нарича East Side Gallery (където е запазен цял сектор от изрисуваната Берлинска стена – б.а.), близо до река Шпрее, годишно се посещава от 7 милиона туристи… И почти всеки от тях иска да остави своя надпис или отпечатък: „Едикойси от Аржентина, Бразилия или Исландия беше тук”… Само за няколко години Стената беше покрита с нови графити, така че през 2009 г. решихме да възстановим оригиналните стенописи на тези 1300 м, които заема East Side Gallery. И почти всички автори на оригиналните графити от 1990 г. дойдоха и се включиха… Беше много тежка задача, защото смятам, че оригиналните произведения бяха основно три типа – трудни за възстановяване, много трудни и невъзможни. Парите за това грандиозно прерисуване дойдоха от Държавната лотария, а целта беше стопроцентово пресъздаване на оригиналите. Особено в последната част трябваше да работя по снимки на мои стари произведения, защото уговорката ни беше такава – не само да възстановим едно към едно всичко, но и да възсъздадем същия дух, който оригиналните ни графити имаха при падането на Стената… Защото тогава, още в началото на 90-те, цялата стена щеше да бъде разрушена, и ние, група артисти, се преборихме тази малка част от нея, не толкова централна, да остане, за да напомня на следващите поколения какво е било – че тази стена не е само туристическа атракция, а че е била създадена да разделя хора от хора. Така че още навремето ние дадохме причина на тази малка част от стената да се съхрани като паметник. Ако беше останала бяла, може би естествено щяха да я съборят, но изрисуваната стена е нещо съвсем друго.

 

В знаковия за няколко поколения филм на Вендерс „Криле на желанието“ за няколко секунди, но пък в ключов сюжетен момент, можем да видим и ваши произведения, пък и вас самия. С какви лични спомени асоциирате този филм?

 

В средата на 80-те, след големия успех на „Париж, щата Тексас“, Вим Вендерс се завърна в Европа и искаше да заснеме един наистина германски филм. Той имаше средствата и енергията за това. Отне му две години за проучвания и това е една от причините да мисля, че филмът е толкова добър: защото Вендерс отдели толкова много от времето си, за да се среща с хора от Западен Берлин и с всички артистични общности, с хората от ъндърграунда… Имам мъничка роля във филма – аз съм на стълба, подпряна на стената на „Валдемарщрасе“ и рисувам, когато ангелът, героят на Бруно Ганц (вече слязъл сред хората, виждащ цветно, носещ бронята си под мишница – б.а.), минава покрай мен и ми казва „Schön! Прекрасно!”… Ако пуснеш на забавен кадър, ще видиш 5 изрисувани фрагмента от Стената пред мен. Днес те са на “Медисън Авеню“ 520, закупени за колекцията на Джери Спайър, а стълбата, върху която съм стъпил, днес е в Музея на Студената война (Wende Museum) в Кълвър Сити в Калифорния. Така че, да, доста причудливо изглежда, ако тръгнеш по следите на нещата – част от Стената е в Ню Йорк, стълбата стига до Лос Анджелис,… а аз още съм в Берлин.

 

 

Като семейство, разпиляло се по целия свят…

 

Да, всеки път, когато отида във Wende Museum, докосвам тази стълба и ѝ говоря като на стар приятел: „Не мога да повярвам, че се срещаме отново!“

 

Понякога работите и извън Берлин, в Лондон например. Как подхождате към всеки отделен град и променят ли се произведенията ви в зависимост от това къде са били създадени?

 

Всеки град е различен и, разбира се, е трудно да сравниш Берлин и Лондон или Лондон и Пловдив, така че всеки път, когато отида в нов град с нов проект, се опитвам да се адаптирам към ситуацията. Обикновено имам някаква първоначална нагласа на ума… и като пристигна, се оказва съвсем различно от представите ми: цветовете са различни, атмосферните условия са различни, светлината навън е различна, хората също. И ти трябва да се адаптираш към тези специфики, това е предизвикателството към артиста в теб…

 

Разкажете ни за трабантите, изрисувани от вас, Киди Ситни и Кристоф Емануел Буше, които заедно с фрагментите от Берлинската стена бяха част от изложбата „Изкуството на свободата“ в Пловдив.

 

Трабантът, тази типична източногерманска кола, днес е символ на изгубеното ГДР. И този трабант го има и на обложката на излезлия през 1990 г. албум на U2 “Achtung Baby!”… Спомням си, че изрисувах за тях първия трабант, после три трабанта, после пет, десет… И днес тези артефакти са пръснати по целия свят: един от тях е във фоайето на Hard Rock Hotel в Панама Сити, има един и в Hard Rock Café в Дъблин, висящ от тавана, друг пък си е тук, в берлинското Hard Rock Café на Kurfürstendamm, четвърти е във филмовото студио „Бабелсберг”… Тези автомобили са символ на изгубеното източногерманско поколение от времето на падането на Стената, на поколението, на което му казваха: „Забравете всичко, на което са ви учили в училище – това са лъжи, никой не иска да купува нещата, които произвеждахте във вашите фабрики, вашите коли изглеждат ужасно, мебелите ви също, купете си нови от „Икеа”, купувайте си нови дрехи от “H & M”, изглеждате глупаво със старите си дрехи”… И много скоро тези хора започнаха да се питат „Кой съм аз? Къде е животът ми?… Нищо не ми е останало, освен фотографии”… И затова много от тях станаха и неонацисти. Особено в малките градчета на бившето ГДР – агресивни младежи, които нападат чуждестранни туристи по къмпингите нощем, хвърлят коктейли „Молотов“ по жилищата на бежанци… В началото на 90-те това беше наистина много тежка криза в бившата Източна Германия.

 

Само тогава ли? Все ми се струва, че нещата се задълбочават…

 

Да, и днес хората там стават все по-консервативни и по-консервативни. Не харесват чужденците и бежанците, организират демонстрации срещу правителството, защото не желаят да приемат никакви бежанци в градовете си… Малко или повече като в Унгария или в Полша… В целия бивш Източен Блок се наблюдават промени у хората в точно тази насока. И за мен това е нещо много, много опасно. Тези настроения от година на година ескалират във все повече и повече страни. Ето, вече стигат и до Италия. Много страни днес се затварят и започват да строят нови стени вместо мостове. Например Унгария – Унгария беше първата източноевропейска страна, която отвори границата си през май 1989 г. за източногермански бежанци към Австрия. Унгария направи първата крачка, която доведе до разрушаването на Стената, а ето, че днес, 30 години по-късно, повтаря грешките на миналото. Направо не мога да го повярвам.

 

А по-скоро оптимист ли сте или песимист – като гражданин и творец?

 

Мисля, че изкуството може да променя света. Именно затова рисувам на улицата. Защото вярвам, че уличното изкуство има много важната функция да показва на хората, че на света няма само сиво, черно и бяло. Затова рисувам на улицата – за да предизвикам хората, излизащи от метрото, да се усмихнат поне малко. Представи си: 6 следобед, след работа, вали, навалица е – и тогава поглеждаш към нещо, нарисувано от мен, и си казваш „Аааа…“. И тази една секунда, в която си се усмихнал, е едно голямо „благодаря“ за мен.

 

Киди Ситни, разпознаваем по целия свят със своите крале и кралици, двойни сърца и хора, обгърнали земното кълбо, е не по-малко интересна фигура от берлинския ъндърграунд. Освен един от първите графити-артисти, рисували върху стената наред с Тиери Ноар, той е не по-малко важен и за музикалната сцена от онова време с проекта си “Sprung Aus Den Wolken”, в който в различни периоди участват също Тиери Ноар и Александер Хаке от “Einstürzende Neubauten”. С него се срещаме непосредствено след интервюто с Тиери Ноар и разговаряме за социалната роля на графити-изкуството в оригиналния му вид и днес, когато е в много по-голяма степен “признато” от официалните власти.

 

 

Нека се върнем към първите години и първите графити от западната страна на Стената…

 

И двамата с Тиери през 80-те живеехме точно срещу Стената (от Западната страна). Всеки ден я гледахме и ни изглеждаше толкова грозна и нечовешка, така че накрая решихме да започнем да рисуваме по нея и да кажем с това, че и от двете ѝ страни има германци, хора, които са разделени от нея. Аз рисувах своите крале и кралици и сърца, защото смятам, че всеки човек има право да се чувства като крал или кралица, а двойката сърца показваха, че има едно сърце в Източен Берлин и едно в Западен и че накрая те трябва да се съберат задно. Искахме да превърнем Стената в музей, за да покажем, че само изкуството може да променя бъдещето и че без изкуство бъдеще няма.

Това все още ли е вярно към днешния ден? Защото по мое мнение светът става все по-циничен с всеки изминат ден…

 

Историята се повтаря, да. Вдигат стена между САЩ и Мексико. Все още я има стената между Израел и Палестина, двете Кореи са разделени. Дори в Европа – в Кипър примерно, между гръцката и турската част има стена. И изглежда нищо не сме научили от историята, защото ако градиш стени, ти оставаш скрит, изолиран и безпомощен, което е антихуманно: естественото състояние на човечеството е да живее заедно без стени.

Как бихте описали сегашното поколение графити-артисти в Берлин, днес, 30 години след стената?

 

Много от новите артисти – тези които са на 20 и няколко – не са били родени, когато Берлинската стена съществуваше. Днес много от тях гледат на уличното изкуство като на средство да направят градовете ни по-красиви и да дадат достъп до изкуство на все повече хора – защото уличното изкуство е достъпно за всички, а не е затворено в музей или в частна колекция.

 

А по-лесно ли им е, или по-трудно? Имам предвид: днес имаме достъп до всичко, дори сме прекалено претрупани от информация, с която не знаем какво да правим. От друга страна – поводи за социален протест и недоволство ни засипват ежедневно, но сякаш сме станали по-апатични: едно е да протестираш с изкуството си, а съвсем друго е общината на някой голям град да инвестира в него. Не се ли получава парадокс?

 

Да, може да се каже, че днес има един вид инвазия на улично изкуство из цяла Европа. За да бъде разбрано уличното изкуство, винаги е важен и контекстът. В Берлин днес например има много талантливи млади хора, които искат да изразят себе си, но нямат възможност да го направят в галерия, защото са прекалено много… Но пък и уличното изкуство също започва да става прекалено организирано и да се превръща в бизнес – има агенции за графити артисти, много градове отделят от бюджета си, казвайки „Ето, ние събрахме тези хлапета на едно място и те ще разкрасят града ни”… Но по този начин градската управа поема контрола в свои ръце. Сега можете да наблюдавате как артистите създават своето изкуство, защото те все по-рядко го правят скришом през нощта върху стени, които са частна собственост. Но пък по този начин това изкуство се превръща в част от официалната културата на съответния град, който го припознава като свое. И това не е лошо.

 

А има ли конкретни млади графити-артисти в Берлин, които работят по стария начин и които ви вдъхновяват?

 

Има една група много талантливи младежи в днешен Берлин, казват се 1UP. Те също са доста организирани, но подходът им е доста по-анархистки от този на останалите. Изписват влакове и подлези и са полулегални. Появяват се, рисуват и пет минути след приключването са изчезнали.

 

Отварям дума за акциите с изрисуването на Паметника на Съветската армия в София, за които акции Киди Ситни е подочул, между другото…

 

Да, разбира се, не е същото… Естествено, че артистът трябва да поема рискове, дори физически. Трябва да има куража да излезе нощем със спрейовете и боите си и да каже: „Да, искам да променя нещо“, защото иначе става един вид… досадно… буржоазно… започва да губи духа си и корените си, а тези корени са в нелегалността и риска. Днес на нас с Тиери гледат като на динозаври на уличното изкуство, защото го създаваме вече почти 40 години. В началото за нас всичко беше нелегално, рисувахме нощем, трябваше да се крием от граничната полиция… И да, интересно е да се види как нещата са се променили, как градовете са приели и подкрепят това изкуство, но и как го контролират. Много малко графити-артисти са останали, които днес рискуват живота си или идеите си, казвайки „Нямаме нужда официалната власт да ни нарежда как и къде да рисуваме”… Част от автентичността на това изкуство е тази скритост, в изненадата, когато градът осъмне с нови рисунки и хората започват да се питат „Кой ли е авторът им?”… И има умни хора като Банкси, които са съумели да направят бизнес от това. Той хем е останал истински уличен артист, хем се продава за милиони долари и е част от пазара на изкуството, който няма нищо общо с оригиналното графити-изкуство.

 

Т.е. противопоставяш се на пазара, ставайки част от него…

 

Разбира се. Това е много находчива стратегия.

 

Вас самия често ли ви спохождат импулси да изрисувате някоя стена, или подлез, или град против „правилата“?

 

Да, естествено, че да. Планирам съвсем скоро такава акция, защото и за мен иначе започва да става досадно. Хората ще разберат, когато се появят тези нови произведения, защото използвам все същите символи през последните 40 години – кралете и кралиците, двете сърца и човек, държащ в обятията си земното кълбо.

На какви места и в какви градове предпочитате да работите?

 

Няма значение, наистина. Може да е в средата на нищото или в центъра на София. Навсякъде, където резултатът може да бъде видян от колкото се може повече хора. Това е мисията и значението, заложени във всяко произведение на графити-изкуството.

Цветан Цветанов

от

публикувано на: 11/11/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: