Хосе Ф. А. Оливер: „Поетизирайте се! Стихотворенията не могат да бъдат арестувани“

18/11/2019

Литературният фестивал в Русе, организиран вече 12 години от Международно дружество “Елиас Канети”, е колкото институция, толкова и лаборатория, до която всяка есен на нас, читателите, ни се дава достъп не само до личности и явления от световната литература, но и до самия процес – на създаване, на превод, на решения на момента дори, които впоследствие са се оказали изключително удачни… Достатъчно е да чуем едно-единствено кратко произведение на родения в Хаузах, Германия, испанец Хосе Франсиско Агуера Оливер, прочетено (или дори изпято) със собствения му глас в акустичното пространство на Дом “Канети”, за да бъдем убедени, че да, макар всички да предпочитаме контактите с литературата насаме, това, на което ставаме свидетели тук и сега, е магия от същия висш порядък. Магия и обещание, защото обикновено година-две-три след първата среща, вече разполагаме и с първото издание на съответния автор в превод на български език.

 

 

Хосе Оливер пише на немски. Смятан е за един от знаковите германоезични поети на своето поколение. Обаче съществува паралено (и в пълна хармония със себе си) в няколко свята (и на няколко езика). Предците му са от Андалусия, но корените и разклоненията на рода му водят към Нюкасъл, към Казабланка, към Южна Америка, към широкия свят… За творчеството му “Зюддойче Цайтунг” пише: “Всеки, който търси в днешната поезия музиката, лингвистичния и естетическия експеримент, хармонията между дъх и образ, кристалния звук, ще бъде пребогато възнаграден”.

 

Куратор и съосновател на литературния фестивал „Hausacher LeseLenz”, носител на наградата на името на Адалберт фон Шамисо, приятел и познавач на творчеството на ключови български немскоезични автори като Цвета Софрониева (която водеше срещата с него на Литературния фестивал) и Илия Троянов, Хосе Оливер е и блестящ импровизатор: литературното четене на негови произведения в превод на Димитър Ангелов в Дом “Канети” беше буквално изиграно на сцена от него самия с участието на Юлиана Сайска, Яна Мороз и Елена Димитрова (също участващи във ферстивала), с които се беше запознал има-няма два часа по-рано… От звуковите файлове, които сме включили в този текст, на немски и на български (включително цялото стихотворение “Бялото е движението на съпротивата”, посветено на турската опозиционна писателка Аслъ Ердоган), надяваме се, ще добиете представа за трептенето на атмосферата в негово присъствие, а нашият разговор с него лека-полека започва…

 

Какво е за вас многоезичието и на кой език ви спохождат идеите, импулсът да пишете, вдъхновението?

 

Един приятел ми беше задал същия въпрос… Пиша на езика, на който се говори в страната, където съм, защото това е и езикът, в който съм се потопил в конкретния момент. Бих го казал така: пиша на езика, на който си купувам хляба. Не става въпрос за езика, на който излизат вестниците в страната, в която се намирам в съответния момент, а за една по-цялостна езикова атмосфера. Когато съм в Испания, пиша на испански, когато съм в Германия – на немски. И двата езика са ми родни. Преди време преподавах в САЩ и тогава в един момент започнах да пиша на английски. Когато бях в Квебек пък, тогава френският ми се съживи… Езиците ми дават енергия, те са душата на писането ми.

 

А по различен начин ли пишете на различните езици?

 

Не, защото аз винаги присъствам, независимо от това кой е езикът.

 

 

Срещаме се на един от важните литературни фестивали в България, а самият вие също сте в основата на такъв в Германия – „Hausacher LeseLenz”. Разкажете ни за него.

 

Има две възможности, когато човек живее на някое малко място: или избягва, или създава нещо, което е липсвало дотогава. И в градчето Хаузах, което е на трийсетина километра от извора на Дунава в Шварцвалд, на мен ми липсваше литературата. Така че създадох литературен фестивал. На първото му издание имахме трима поети и 13 слушатели. А тази година, 22 години по-късно, представихме 80 автори пред публика, която наброяваше 5000 души, и отделно имахме още 2500 слушатели-ученици, така че посетителите бяха общо 7500… Фестивалът има две колони: едната е официалната програма с организирани четения, а другата – четения в различни училища. По този начин за 22 години израсна цяло поколение, което е свързано с поезията. Като фестивал днес осигуряваме три стипендии, една литературна награда и една доцентура в областта на поезията в университета в Карлсруе.

 

Имахте време, макар и кратко – само два дни, да попиете и атмосферата на Русе, която също е гранична – между множество култури, езици, исторически епохи. Освен това сте и познавач на творчеството на патрона на фестивала Елиас Канети. Какво усетихте, четейки своя поезия именно в Дом „Канети“?

 

За участието си в Русенския литературен фестивал, ще започна с това, получавам хонорар от Международно дружество „Елиас Канети“. И днес следобед разговарях с Канети (с паметника на Канети в центъра на Русе – б.а.)… Казах му: „Благодаря ти, Елиас Канети, че ме покани, защото иначе нямаше да мога да платя половината от наема си”… Самият Елиас Канети за мен винаги е бил много интересен писател. Често чета и препрочитам записките му от периода 1942-1972 г. Това са много кратки записки, всяка от които можеш да вземеш със себе си като мисъл или цитат на деня. Мисля, че е чудесно, че има такъв фестивал, който отбелязва името на Канети и същевременно отдава необходимото значение на съвременната литература, на многоезичието, на срещата на културите. И още по-чудесно би било, ако можеше да има и стипендия на името на Канети за съвременни автори, пишещи в дух, близък до неговия. Днес точно си мислех, че аз самият бих подкрепил такава една инициатива и първата ми стъпка по този път е да подам заявление за членство в Международно дружество „Елиас Канети“.

 

Освен че и вие сте един вид „дунавски писател“, разбира се, можем да направим и по-глобални паралели: исторически родът на Канети също идва от Иберийския полуостров, езикът на Канети също е немският…

 

Чувствам преди всичко връзката, която съществува с еврейската общност в цяла Европа. Нека ви разкажа една история: когато през 1992г. четох за първи път своя поезия в Истанбул, бях взел китарата си и пях, както и днес. След четенето една възрастна дама дойде при мен и се представи (вече съм забравил името й), както каза „Приятно ми е, казвам се така-и-така и живея от 500 години в Истанбул”… И изведнъж се изправих срещу цялата тежест на историята на Иберийския полуостров. Беше 1992 г., точно 500 години след изгонването на евреите от Испания през 1492… Миналата година пък бях в Пакистан и в Хайдерабад в Индия. Там присъствах на музикална вечер и първото нещо, което си помислих, беше: „Аз тая музика я знам от циганите, които са я донесли в Андалусия”. Тук в България също, интересувайки се от историята на циганската музика, пак намирам връзка с андалуските цигански традиции… И всички тези истории живеят в мен, а и аз живея в тях: еврейската, андалуската, циганската… И всички те, независимо дали пиша на немски, на английски, на френски или на испански, са мои истории… Много съм пътувал и из Южна Америка. В Богота в Колумбия участвах в едно радиопредаване – „Приятели на нощта“, където водещият, който говореше немски, каза следното: „Никога не е чувствал андалуското толкова близко, колкото в тези немски стихове”. Особено през последните години смятам за своя заслуга това, че не табуизирам смъртта в поезията си. И мисля, че това идва точно от моя андалуски произход в немския език.

 

Тъй като отворихме дума за различните музикални традиции, пък и ви чухме да пеете на представянето на поезията ви в Дом „Канети“, кажете какво е за вас музиката.

 

Имам слух – оттам идва музиката при мен. Поезията ми е ритъм. Когато напиша стихотворение, аз трябва да го изговоря и чак когато го чуя и го приема, тогава мога да го дам за публикуване. Мисля, че ухото лъже по-малко, отколкото окото.

 

 

Без да сравняваме различните типове автори, можем все пак да кажем, че има такива, които са блестящи наблюдатели, и други, които преживяват всичко. Вие определено сте от вторите – от онези, чиито произведения ни разтърсват, именно защото си даваме сметка, че почиват на личен опит.

 

Имам стара душа. Просто на света има хора с млада душа и хора със стара душа. И моята душа е стара – най-малко 500-годишна. А за разтърсващото… смятам, че ако не назова нещата, не мога да дам надежда. Приел съм смъртта, живея с нея. И когато тръгвам нанякъде, когото заминавам, нагласата ми е, че е възможно и да не се върна. Това не означава, разбира се, че не искам да се върна или че не обичам да се връщам. Но съм наясно, че навсякъде, където отивам, трябва „да взема себе си със себе си“, със съответния респект към „себе си“. Защото когато имам респект към себе си, тогава мога да имам респект и към другите. И когато приема другостта, чуждото в себе си, тогава мога да приема и другостта у другия. И точно в моментите, когато накрая съм си казвал „Е, това не мога да го разбера”, съм започвал вече да го разбирам.

 

Малко след вашето четене заедно с останалите гости и посетители на фестивала имахте възможност да съпреживеете пърформънса „Отблясъци в кладенеца. Многовселение 2“ по текстове на Цвета Софрониева. Ето ви друга една ситуация – от една страна познавате творчеството на Цвета Софрониева, а и самата нея отдавна, от друга – може би за първи път чувате поезията й на нейния роден език, който вие не говорите… Тук обаче се включват други сетива.

 

 

Естествено, че езикът ми е чужд, но това не беше само българският език, това бяха български тела, които представяха поезията в пространството. Това беше и езикът на тялото и аз от самия себе си знам, че тялото също пише, участва в писането. И човек не трябва да разбира абсолютно всичко. Когато някой ми каже „Не мога да ги разбера твоите стихотворения”, аз обикновено отвръщам „И слава богу”

 

 

И накрая: още един аспект от поезията ви, който е не по-малко важен от любовта, откъдето по думите ви тръгва всичко, и от детабуизирането на смъртта. Имам предвид политическият аспект. И тук нека направим това разграничение, което вие много ясно правите, между „страх“ и „опасения“, когато говорим за света днес…

 

Страхът не е ясно насочен, докато опасенията са. Произхождам от семейство, което е участвало в Испанската гражданска война и се чувствам длъжен да говоря за това, което става по света днес. Не мога да пиша, ако писането ми не говори за това, което става. Мащабът на моите стихотворения е достойнството и смятам, че достойнството на всяко стихотворение е много тясно свързано с достойнството на поета. Живеем във време, в което само поезията може да ни спаси. И затова казвам: „Поетизирайте се!”… Едно стихотворение не може да бъде арестувано. Могат да бъдат убивани поетите, но не и стихотворенията им. И в това ми е надеждата.

 

 

Превод на интервюто: проф. Пенка Ангелова, превод на поезията на Хосе Оливер: Димитър Ангелов, фотограф: Момчил Михайлов.

Цветан Цветанов

от

публикувано на: 18/11/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: