Леонора Карингтън – изгубената художничка

13/12/2019

Наричаме я изгубена, тъй като за британското изкуство тя изглежда дълго е била непозната, въпреки че е родена на Острова. Едва след средата на осемдесетте около фигурата и картините ѝ започва да се говори, а и в семейството ѝ, което изоставя през 1937 г., за да замине за Париж с Макс Ернст, името ѝ отново се споменава. В хаоса на Втората световна война, когато Ернст е арестуван и пратен в концентрационен лагер, Леонора заминава за Испания, където е хоспитализирана в клиника за душевноболни и подложена на тежко лечение, от типа за който всички сме чували. Картините ѝ са силно повлияни от сънищата, но също и от митологията – келтската и тази на маите. Почти през целия си живот Карингтън живее в Щатите и Мексико, където през 1963-1964 рисува стенописа El mundo mágico de los Mayas [The Magical World of the Mayas. Тя умира в болница в Мексико Сити през 2011 г. след боледуване от пневмония.

 

 

Накратко казано е това, но винаги има по-дълга история. Именно нея искаме да ви разкажем. Тя се среща с историята на Ремедиос Варо, също изгнаница в Мексико, също сюрреалистка. Също дълго непозната в света на изкуството. Леонора обаче не е измислена, тя, както казахме, е изгубена, а може би трябва да добавим и намерена. Тя е сред цяла редица жени артисти, дълго незабелязвани, към които интересът внезапно  се повишава значително – върху картините им, образния им свят, техниката и стила им започва да се пише и говори. Дотам, че през 2009 г. картината на Карингтън The Giantess (бихме превели името като “Великанката”) е продадена на търг за почти 1,5 милиона долара.

 

В текстове за художничката се говори за закъснял успех и интерес към творчеството ѝ. По същия начин говори и писателката Джийн Рис за успешния си роман „Безкрайното Саргасово море“, който дописва „Джейн Еър“ и историята на първата съпруга на Рочестър, доведена от колониите. „Успехът дойде твърде късно“, казва Рис. Ние на свой ред се питаме какво е успехът за един художник или писател, и твърдим, че той има две страни, две лица. Безспорно първото се появява тогава, когато творецът „види“ творението си и успее да го „роди“. Второто, което се се случило с картината на Карингтън, само условно можем да наречем успех. И ако той все пак се появява за Леонора, това не се случва без твърдостта на решението да рисува и пише именно както го е правила, без обаче да опитва да се налага и промотира на пазара на изкуството.

От друга страна – тя е една от основателките на Движение за освобождение на жените в Мексико през 70-те, а картините ѝ, със своеобразния женски сюрреалистичен почерк, оспорващ между другото Жената и женското присъствие в света на изкуството като муза или обект, днес са преоткрити, въпреки мнението на критиците, че тези картини в никакъв случай не настояват да бъдат разбрани или разпознати. Животът ѝ е толкова сюрреален, колкото и картините ѝ, казват за нея биографи, включително британската журналистка Джоана Мурхед, коята се оказва и нейна родственица. Първите си влияния Леонора получава от картините на Йеронимус Бош и Петер Брьогел, а в Мексико тези влияния се обогатяват с интерес към окултното, който и Ремедиос Варо споделя в същата степен, но и с астрология, митология на маите, таро, будизъм и кабала.  Съществата в картините на Карингтън са странни хибриди, излезли от сънищата, на границата между доброто и злото, същите и подобни на тези, изобразявани от Варо. Освен художничка Леонора Карингтън е и писателка, а книгата ѝ “The Hearing trumpet” попада в списък на Гардиън с книги, които всеки трябва да прочете.

 

Ние сме далеч от мисълта да настояваме за категоричността на подобни списъци, както и да опитваме да четем превратно творчеството на Леонора Карингтън и интереса към него в последните трийсетина години. Но не можем да пропуснем факта, че изкуството и неговите пространства дълго време са били „забранена земя“ за поколения и поколения жени. Ако потърсим примери на територията на литературата – ще намерим такива в лицето на Жорж Санд и Джордж Елиът, които вземат мъжки имена, за да не повлияе фактът, че са жени върху възприемането на изкуството им. Ето че средата на ХХ в. ни среща с жени, които настояват на това, че са жени и правят изкуство от интуицията, сънищата и телата си. Тепърва предстои да научим още за тях. Защото не се страхуваме нито от Вирджния Улф, нито от Леонора Карингтън.

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 13/12/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: