Агата Кристи – джоб пълен със загадки

09/12/2019

Перифразираме заглавието на един от романите на Агата Кристи от 50-те – „Джоб пълен с ръж“, в който детективът е мис Марпъл. Не го правим с очакването всички да са чели този роман или дори всички да знаят, че през септември тази година бяха чествани 125 години от раждането на Агата Кристи, която пише не просто криминалета. Тя пише романи, в които характерът предопределя живота, избора и престъплението на героя. И прави това между 1916 г., когато е написан първият „Аферата в Стайлс“, та чак до 1973 г., когато пише последния си роман, в който разследващата двойка Томи и Тъпънс приключват „кариерата“ си на романови герои. Агата Кристи пише 57 години, а ако направим справка, издава средно по роман на година, въпреки че в трийсетте и четиресетте понякога излизат и по три. Основните ѝ герои са споменатите вече мис Марпъл и Томи и Тъпънс, полковник Рейс, комисар Батъл, Ариадни Оливър и не на последно място знаменитият белгиец Поаро, следи от чиито мустаци можем да намерим къде ли не, включително в юношеския „Часът на невидимите“ на Хаим Оливер, излязъл в края на 70-те.

 

Убийството не се променя, казват. Както казват, че войната не се променя, и вероятно това е валидно и за романите на Агата Кристи, които, както знаем, са едни от най-продаваните книги за всички времена (повече от Шекспир, твърди се) и едни от най-адаптираните за сцена, кино и телевизия. В първия си успешен роман – „Убийството на Роджър Акройд“ Кристи радикално обръща конвенциите на жанра, превръщайки разказвача в убиец, който е на буквално една дума разстояние, и пренася конфликта на сюжета от плана на събитията в плана на текста и тълкуването му от читателя. И прави и още нещо, много съществено, което превръща романа в Литература – самият той (романът) предполага липсата си, липсата на история изобщо или на причина за написването на записките му, ако разкритието за вината на д-р Шепърд се появи в началото, а не в края на текста. Залага на загадката, но не само на криминалната, а на вътрешната загадка на човешкото същество. Още по-съществения си ход Кристи прави, когато пише „Десет малки негърчета“ (или “И никой не остана”, ако държим да сме политически коректни) – романът донесъл ѝ дори по-голяма популярност, който разчита на още по-сложна композиция, множество гледни точки и вътрешни загадки.

 

Малцина знаят, че Агата Кристи е писала и други романи освен криминалните – това са шест психологически романа, публикувани под името Мери Уестмакот – тя успява да скрие авторството им за 20 години. Първият от тях, Giant’s Bread, e публикуван през 1930-а, а в автобиографичната си книга Агата Кристи пише следното по отношение на тези шест романа:

Романите на Мери Уестмакот бяха определени като романтични, но аз не смятам, че това е справедлива оценка. Те не са любовни романи в истинския смисъл на думата и определено нямат хепиенд. Те са, поне аз така мисля, за любовта в някои от най-мощните и разрушителни нейни форми.

 

Агата Кристи остава Кралицата на криминалния роман, не само защото в нейните текстове убийствата обикновено са тихи, внимателно премислени и обичайно убийците използват отрова. Тя остава там заради безотказното си желание да пише, заради атмосферата на романите си и „вътрешните истории“ на героите си. Никога няма да забравя „Стаена смърт“ и главната му героиня, която се завръща в Англия от колониите, без да знае, че по силата на случайността се завръща в родния си дом, където ще разкрие своето минало. (Между другото, когато се регистрира в хотела в Харогейт, тя изгражда цяла нова версия на живота си, казвайки, че се завръща от Южна Африка.) Кристи превежда убийството на езика на вътрешния свят на героя, на езика на паузите, мълчанията и колебанията на съзнанието. На загадките на съзнанието.

Няколко години преди публикуването на Giant’s Bread се развихря най-голямата загадка в личния ѝ живот, свързана и с едно от най-мащабните издирвания на човек в историята – повече от хиляда служители на полицията са ангажирани в търсенето на писателката. На трети декември 1926 г. тя напуска дома си и изчезва за 11 дни, а в крайна сметка е намерена в хотел, регистрирана под името на любовницата на съпруга си. Колата ѝ е намерена изоставена на стръмен склон, а в продължение на тези 11 дни издирване пресата излиза с цял сноп от различни теории – че става въпрос за реклама на последния роман на писателката, че става въпрос за убийство от страна на съпруга ѝ – пилота от Първата световна война, Арчи Кристи. В крайна сметка тя се оказва гост на един от модерните по онова време спа хотели в Харогейт. Един от биографите ѝ смята, че Кристи е получила амнезия, причинена от стрес и депресия, неспособна да разпознае снимката си във вестниците и буквално незнаеща коя е тя.

 

Според някои мнения проблемите ѝ в брака са свързани с негодуванието на първия ѝ съпруг, че тя печели повече от него, че е успешен автор. А ние допускаме, че амнезията,  изчезването на писателката и регистрирането в хотел под името на любовницата му, са все различни симптоми на борбата ѝ със самата себе си – да прави това, което иска, тоест да бъде писател без това да затваря пътя ѝ към нормалното брачно съжителство.

 

Две години по-късно тя се развежда със съпруга си, а вторият ѝ брак – с по-младия от нея археолог Макс Малоуан – отвежда писателката и героите ѝ на много места – само трябва да си припомним „Смърт край Нил“, „Убийство в Ориент Експрес“ или „Среща в Багдад“. Агата Кристи превъзмогва кризата в края на 20-те, без да спира да прави това, в което е така добра. Но загадката на това изчезване завинаги остава загадка – тя никога и никъде не коментира директно разигралите се събития, освен може би в онези шест романа, които погрешно са смятани за романтични истории. Агата Кристи прави това във време, в което Вирджиния Улф настоява, че най-важното за една писателка е да има собствена стая и пари. А Агата Кристи изгражда своята вътрешна собствена стая може би именно в онези 11 дни на хипотетична амнезия. А ето и какво казва разказвачът ѝ Марк Истърбрук във въведението към романа „Сивия кон“.

Каквото и да си разправя Белия крал от „Алиса в Огледалния свят“, постигането на простота е сложно нещо. Искам да кажа, че не можеш да „започнеш от началото, да стигнеш до края и там да спреш“. Защото — откъде започва началото?

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 09/12/2019

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: