Ad astra – горчивата ирония

08/01/2020

Филмите за Космоса, като започнем от класиката на Кубрик  2001: A Space Odyssey, минем през Gattaca, тогава когато Космосът е територия за избрани, обетована Земя, пътят към която е осеян с препятствия, и стигнем до „Interstellar“, където Космосът е спасителната пустош, са се променяли неумолимо през годините, показвайки множеството и различни начини, по които човечеството чувства и мисли за Космоса. За това свидетелства и „Ad astra“ с Брад Пит, Доналд Съдърленд и Томи Лий Джоунс. Няма как да подминем факта, че този филм, дело на режисьора Джеймс Грей събира в себе си повечето от тези космически представи, респективно прави нещо като трибют на големите космически кино класики. Филмът обаче е много повече от това и ако се опитаме да го четем само в ключа на дългата традиция, по-скоро ще сбъркаме.

 

 

„Ad astra“ e най-вече монологична пиеса, в която големите надежди са пред краха си или са се сринали, а главният ѝ герой е Рой Макбрайд, астронавт, чийто глас зад кадър ни разказва какво се случва в главата му и край него. Луната е колонизирана, Марс също, и докато разказът на Макбрайд тече, тече и неговият куест, който за разлика от да речем „Интерстелар“ не се простира отвъд границите на Слънчевата система, а стига до самия ѝ край – синия Нептун, чийто цвят и ветрове, най-силни в цялата ни система, са поразителни. Филмът прилича на много филми едновременно и въпреки всички прилики казва и нещо свое. Куестът на Макбрайд, тръгнал да търси баща си (Томи Лий Джоунс), който е изчезнал преди 30 земни години в орбитата на Нептун, напомня доста за структурата и посланията на „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад. Още повече, че и тук Макбрайд на практика си тръгва без да е изпълнил мисията си – не успява да върне баща си на Земята (както и героят от “Сърцето на мрака” не успява да спаси Курц).

 

Ако има нещо, което Макбрайд е усъвършенствал в себе си, то е да не изпитва емоции, да бъде хладнокръвен до чудовищност. Филмът набляга на това, а не на наукоподобността или коректността към науката (критиките към него са в тази сфера, подобно на част от критиките към “Интерстелар”). Бихме казали, че тук е и едно от основните различия спрямо други филмови класики – като кино, създадено по време, в което литературата и изкуството изобщо вече не може да настигне откритията в сферата на технологиите и науката, филмът не се и опитва. Той е вгледан по-скоро в същността на човешкото, малко или много вече загърбило земния си произход и стремящо се към полета на Икар. Не можем да не отбележим, че падането на Макбрайд в началото на филма поразително прилича на скока от ръба на Космоса, който преди няколко години изпълни Феликс Баумгартнер.

 

Опитаме ли се да приложим психоналитично четене към филма, то неминуемо трябва да засегнем връзката бащи-синове и начина, по който филмът я тематизира. Липсващия баща на Рой Макбрайд, желанието му да бъде като баща си, да го последва, да го спаси, всъщност ръководи всичките му действия. А когато бащата вече го няма, Рой се чувства освободен и готов да обича. Така както в лицето на възрастния Макбрайд  на човечеството се гледа като на освободено от загадката на произхода си, от въпроса за това сами ли сме или има и друг живот в тази огромна Вселена. В този смисъл “Ad astra” e за самотата и за бащите в най-широкия обхват на бащинството и унаследеността. За изоставеността на човечеството, която то преживява мъчително, за мълчанието там отвъд, в бездната, но и за мълчанието в личната бездна на всеки от нас.

 

Две неща правят впечатление във филма – и двете свързани с пътя на човечеството и двете можем да приемем за малки детайли, които ще ни разкажат големи истории, ако се вгледаме в тях внимателно. За разлика от 2001: A Space Odyssey, тук на “умната” техника не се залага твърде много, няма я машината, която да подмине заповедите на човека, всичко работи безотказно, най-вече човекът – Рой Макбрайд е като машина, контролиращ тялото и реакциите си със свръхчовешко самообладание. Той Е свръхчовек, тръгнал на пътешествие не в Космоса, а в бездната на собствената си личност и история. И второто – много по-важно – Макбрайд и екипажът на кораба Цефей получават сигнал за помощ от норвежка биомедицинска космическа станция, който ги среща с уплашен и агресивен примат. А какво друго са приматите, ако не наши далечни родственици? Иначе казано, филмът проиграва своя финал много преди същинския си финал, именно когато Макбрайд убива примата, за да спаси живота и мисията си.

 

Затова и “Ad astra” съдържа горчивата ирония в себе си – живеем във време, когато икаровият ни полет вече връща своите плодове – ние сме все по-самотни, все по-изгубени в личните си вселени, а борбата за ресурси, която във филма се е прехвърлила на Луната пък и не само там, както и борбата за узнаването на всяка цена, което бащата Макбрайд отстоява до последно, са способни да ни унищожат. Защото пътят към звездите е осеян със загуби, най-голямата от които е загубата на себе си.

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 08/01/2020

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: