Словесните жонгльори

04/02/2020

Френските куплетисти на сцена се ползват с уважение още от времето на Аристид Брюан и кабаретата, преди стъпването на джаза в Европа. Широкополата му шапка и яркия шал, увековечени от приятеля му Тулуз-Лотрек, са само атрибути, изразяващи търсача на арготични рими от Франсоа Вийон насам. Негови духовни наследници са от една страна Пиаф в реалистичната песен и Боби Лапоант и Клод Нугаро в каламбурите, алитерациите и останалите стилистични акробатики.

След адаптацията на Нугаро на „Блу рондо а ла тюрк“, младите му следовници като Андре Менвиел смело се втурнаха в жонглирането с думи и втори, дори трети пласт на иносказателност. Самият Нугаро пише за младия Менвиел, а окситанската връзка е най-малкото, което ги сближава. Удоволствие е да гледаш Менвиел на сцена в спектакъла, посветен на Боби Лапоант, където пък друг приятел (Жоро Корназов) подчертаваше с тромбона си т.н. “contre-petries” (антистрофи за по-срамежливите). Една от особеностите на подобни събития е тяхната малка радиофоничност, излизайки от сценичната интерпретация.

 

 

Е, нещо подобно е и с албумите, записани от някой уникален спектакъл. Такъв направиха в средата на октомври същият Андре Менвиел, саксофонистът-поет Тома дьо Пуркери (гледахме го с Ерик Трюфа в селекцията ни концерти) и обявяваният във Франция за рап-пианист БабХ. Поводът – своеобразно честване на Нугаро. Скат, акапели, изненадващи инструментални продължения на фразировки, много емоции и смях. Самият спектакъл се създава за „Словесния Маратон“ пет години по-рано в Тулуза, градът възпян от Нугаро. И въпреки заканата, че няма да бъде издаден, дискът вече е в спотифай за радост на франкофоните от цял свят:

 

 

Началото е рецитираната и рециклирана притча за райската ябълка, в случая – давана от сина на бащата, който пораства. Старата локомотивна свирка бележи събиращата много песни на Нугаро, с чийто цитат започва тази лудост на думите („Локомо“). Да, гласът е инструмент и думите са музика. Многогласието на моменти напомня на Боби МакФерин и точно тогава излиза алюзия със Стравински. Малко след средата се включват перкусиите и пианото. Стихове от различни песни се събират в апотеоз към френска версия на „Около полунощ“, когато локомотивната свирка известява приближаването на композицията – в случая следващата. Но най-интересна е задъханата прошепната версия на „До последен дъх“ („Блу рондо а ла тюрк“), където парчето като че ли се възражда без драматичното пиано. В последната минута леки докосвания на клавишите само засилват съспенса с двата допълнителни вокала. Усещането е за приятели, които се разбират с половин дума, в какъвто и трилър да попаднат. И за какво е нужно да са многословни – следва „Животът в черно“, написана от Нугаро като опозиция на „Животът в розово“ на Пиаф. За малко повече реализъм. Преди сюрреалистичния финал в ритъма на ча-ча-ча и заглавието „Къде са ми пантофите?“

Людмил Фотев

от

публикувано на: 04/02/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: