Съдът на ЕС – нокаутира свободата в мрежата

03/04/2014

ЕМ_Георгиев

Интервю с Емил Георгиев, юрист и експерт по информационни технологии и европейско право.

На 28.03.2014-та Съдът на ЕС постанови решение по дело С-314/12 UPC Telecabel Wien, с което се изисква интернет доставчиците да блокират достъпа до сайтове, които нарушават интелектуалната собственост. С това на практика мрежата става все повече регулирана и по-малко свободна. 

В Турция се ограничава достъпа на потребителите до YouTube и Twitter, а в ЕС – до сайтове с нарушени авторски права. И в двата случая се ограничават потребителите. Къде е България?

В Турция проблемът е политически, не опира до авторски права. Но всъщност едно от най-големите ми опасения е, че такъв тип авторско-правни нарушения могат да бъдат използвани като претекст за осъществяване на цензура и ние в България имахме такива примери в съвсем недалечното минало през 2012-та г. имаше едно интервю на Бойко Борисов в „На четири очи“, в което той направи политически двусмислени изказвания.

Бихте ли припомнили какъв беше казусът?

През 2012-та особено известният в последно време Асен Генов бе направил запис от това интервю на Бойко Борисов и го бе споделил като клип в YouTube. Малко след това клипът бе свален от YouTube на основание жалба от страна на Нова ТВ, в която се претендираше нарушаване на авторските ѝ права.  Да, формално медиите имат право върху съдържанието си, но нека не забравяме, че в случая става въпрос за политическо изказване, което е от обществен интерес в едно демократично общество. Упражняването на контрол върху разпространението на такова съдържание по този начин, създава впечатлението за злоупотреба и едва ли не цензура.

Това не е български патент, разбира се.  Има случаи от САЩ и Франция с компании, които са правили опити да свалят материали от медиите, с аргумента, че се споменава името на компанията, което по случайност е и регистрирана търговска марка.

Последният случай на наложена забрана за достъп до видео съдържание е в Австрия. Неотдавна имаше аналогично дело в Белгия срещу интернет доставчик, което завърши с препоръки за ограничаване на peer-to-peer (децентализирано споделяне на съдържание с функция за търсене и изтегляне) връзките. Какви са приликите и разликите?

Делото в Белгия е известно още като SABAM, организацията за колективно управление на права, срещу Scarlet, интернет доставчик.  Решението по този случай беше диаметрално противоположно на сегашното. Фокусът е по-различен: интернет доставчикът беше задължен „да филтрира изходящия трафик“, т.е. да не пропуска своите потребители до определени заглавия на съдържание, които се намират в каталога на SABAM. Тогава Съдът на ЕС се съгласи с мнението на доставчика, че изискването е непосилно, защото влиза много сериозно в конфликт с основното според Европейската Харта за Правата на Човека, право за извършване на стопанска дейност, а още – и с правото на потребителите за достъп до информация.

Защо се прилага подобен двоен стандарт? В Белгия може, а в Австрия– не?

Разликата е в това, че сега не се изисква „филтриране“, а „блокиране на достъп“. Дяволът е в детайлите, за които юристите много обичат да спорят. Според мен, е напълно съпоставимо, и в никакъв случай този детайл не е решаващ. Съдът обаче си променя практиката, което е често явление и дори не е задължен да спазва последователност, оттук и впечатлението за двоен стандарт. От друга страна, тълкувателните решения на Съда на ЕС са единствените задължителни, за европейското законодателство – при прилагането на Директиви и Регламенти. В тази връзка е трябвало да дадат по-добри напътствия за балансирането между отделните права;  да бъдат по-конкретни., така че националните съдилища, които ще трябва да прилагат това решение да са по облекчени.

Подобно на SABAM срещу Scarlet, и във второто дело, съдът се опитва да балансира, но вяло между основното право на интелектуална собственост на продуцентска компания, 3 филма на която са били достъпни на сайта kino.to и останалите страни. В решението се казва, че правото на интелектуална собственост не е абсолютно и дотук добре, но се препоръчва да се внимава с правото на свободна стопанска инициатива, както и с това на потребителите да имат достъп до съдържания. Накрая вземането на решение се предоставя на националните съдилища. И топката се избутва в тяхното поле.

Спирането на достъпа до сайта kino.to по искане на продуцентската компания е т.нар. „обезпечителна“ или „привременна мярка“, която предшества един съдебен процес. Няма как при гледането на такава привременна мярка съдът да поиска и представител на потребителите. Производството не го изисква. И в България, където съдилищата действат изключително формално – гледат буквата на закона, а не това, което законът цели да запази или да предизвика, е абсурд представител на потребителите да бъде призован.

Кой ще съблюдава потребителските интереси в такава ситуация? На този въпрос Съдът на ЕС не дава отговор. Той дори не се замисля над това.

Възможно ли е зад това решение да стои защита на финансов интерес? Какъв е работещият модел за предлагане на съдържание с уредени авторски права?

В този род конфликти, който губи има усещането, че губи страшно много, а този който печели – съответно че печели по-малко.

В случая,  на сайта kino.to са качени филми в нарушение на авторското право, а докато стриймвате даден филм, текат реклами. На всички е ясно, че това не е редно.

Има много работещи модели за легално споделяне на аудио и видео съдържание – Spotify e подобна компания, която позволява да се слуша музика онлайн. Ако искате да ползвате безплатния план, ще ви се налага да слушате реклами, срещу 5 евро/месец нямате никаква реклама и т.н. При този модел една част приходите от реклама, се насочват към носителите на права и авторите. В сферата на телевизията, с подобна дейност е сайтът netfix (бел.ред. услугата не е достъпна в България), където на сходен принцип може да се гледа кинематографично съдържание.

При YouTube рекламата и разпределението на средствата от нея се изчисляват на кликове. В Германия, обаче YouTube е в много сериозен спор с компанията за управление на колективни авторски права GEMA, която иска повече, отколкото YouTube е склонен да плати, но това е търговски спор.

Има ли Соломоново решение?  Как да се излезе от границите на конфликта и да се стигне до изходна точка, която да зачита правата и интересите на доставчиците/ сайтовете за споделено ползване, развлекателната индустрия и потребителите?

Тази стъпка от нашето развитие няма да мине без законодателни промени. А за да се случат те, трябва да имаме сериозни промени в изтъканата от международни договори рамка. Защото закрилата на интелектуалната собственост, и в това число на авторските и сродните им права,  в световен мащаб е една от най-синхронизираните материи. Има няколко международни договора и конвенции, които регулират тази тема, така че процесът няма да е лек. Някои казват, че това е направено нарочно, за да бъде максимално трудно променимо. Развлекателната индустрия не е склонна или трудно приема да получава само отчисления от реклама на сайтове за споделено ползване.

Между 1985-та и 1999-та, за 14-15 години, развлекателната индустрия преживя златен век. Ако погледнем статистиките, това са годините, в които са продавани най-много носители. Имаше грамофонни плочи, после аудио касети, появиха се и компактдисковете и така потребителите купуваха на касета или диск това, което вече притежаваха. В края на 1999-та , с появата на Napster в САЩ, настъпи повратната точка.  Интернет, като преносна среда, промени коренно парадигмата. Тогава беше моментът, развлекателната индустрия, която е доминирана от малко на брой много големи корпорации, да вземе решение как да задоволи потребителския интерес, като си гарантира печалби за в бъдеща.

С наказателни мерки и съдебни решения много потребители се настройват срещу индустрията, а от там –  косвено и срещу изпълнителите. А те нямат интерес от това.

Да погледнем ситуацията в България. Нашите изпълнители периодично се оплакват, че разпространението на техните произведения в интернет им нарушава авторските права.

Аз знам, че те не се опитват да се противопоставят на това разпространение. Всъщност българското законодателство дава един сериозен инструментариум и ако някой реши, че правата му са нарушени, може да се противопостави. Ако дадена песен се разпространява в сайт за видео споделяне – напр. vbox7 – законът дава право, изпълнителят да се обърне към операторите на vbox7 и да поиска съответното съдържание да бъде свалено.

Нямам представа колко български изпълнители са поискали такова нещо от vbox7, доколкото съм запознат няма да им бъде отказано.

А ако случайно волята им не бъде уважена, могат да потърсят правата си в съда. Няма автоматизъм, ако нещо е забранено, забраната да се спазва. Ако това беше така, нямаше да има автомобили, които преминават на червено. Затова когато някой се чувства ощетен или че са му накърнени правата, трябва да потърси закрилата на закона.

Има и много автори и изпълнители, които целенасочено разпространяват или позволяват разпространяването на своите произведения в мрежата, защото това им гарантира по-добра разпознаваемост.

Това са предимно изпълнители, които в стопанската си дейност разчитат на живите изпълнения. Доколко някой се опитва да се противопостави не е сигурно. Няма такива казуси. Аз съм разговарял с изпълнители, които са членове на организациите за колективно управление на права и те са ми споделяли, че биха искали да има някакво минимално отчисление – 1-2 ст. от всяко завъртане през интернет. Не съм наясно дали техните организации полагат усилия да се споразумеят със сайтовете за видео споделяне. Ако го правят – може би не са ефективни, а ако – не, може да се замислят как да го постигнат. Прави ми впечатление, че те не полагат достатъчно усилилия за по-добро позициониране и маркетиране на техния творчески продукт. Казвам го като страничен наблюдател, това не е критика.

Binar

от

публикувано на: 03/04/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: