Да превърнеш срама на нацията в музика – Пат Матини

26/02/2020

20 „Грами“ в 12 различни категории, седем последователни награди за соло, дуо, трио, група, филмова музика и като лидер на различни колаборации – от Чарли Хейдън до Брад Мелдау. Ако думата джаз имаше множествено число, лицето на подобна множественост се казва Пат Матини. Над 20 години са минали от първата ни среща в испанския фестивал във Витория-Гастеиц. Преди да ми надпише поредния си диск, в тъмнината на един хотелски бар, Пат се бе порязал на шестата струна на китарата, която му бяха тикнали за автограф, така че съм един от малцината, да не кажа единствен с „кръвна“ връзка с един от „кръстниците“ на „Джаз+“ – следите от кръвта му само малко са избелели върху корицата на „Imaginary Day“, излязъл малко по-рано. Години по-късно, когато в Кутанс, на „Джаз под ябълковите дървета“ с Чарли Хейдън насред представянето на „Beyond The Missouri Sky“ спряха концерта, за да изразят своя протест срещу войната, започната от Джордж Буш младши, неволно си спомних историята с пролятата кръв. (За един друг протест, срещу сегашния американски президент – след малко.) Пат, естествено, не помнеше случката от Испания, докато не му показах „кървавото“ му посвещение и дълго се смяхме, че не случайно се казва „да носиш джаза в кръвта си“, който в нашия случай можеше да се интерпретира и „да пролееш кръвта си за джаза“.

 

Сега, цели 6 години след последния си проект с „Юнити груп“ „Kin (_–_)“, кинетизмът и кинематографизмът в Пат отново избуяват в проекта „From This Place“, представян ни в последните три месеца с 4 сингъла. Още първият зададе посоката – връщане към по-епичните форми с продължителност, доста над максималната „радиофонична“. По времето на излизането на над 13-минутната „America Undefined“ неволно си помислих за опуса им с Лайл Мейс „As Falls Wichita, So Falls Wichita Falls“. Седмици по-късно, в спомена си за Лайл, Пат бе споделил, че работи върху евентуалното продължение на „As Falls Wichita, So Falls Wichita Falls“, като можем само да гадаем, доколко торнадото от корицата на албума и парчето, за което току-що стана дума не са част от тази му идея. Но във всички случаи, поредното разливане извън обичайното китарно русло, особено при американските джазмени, е повече от факт. Сайдмените му са във всички възрасти и от цял свят, специалните му гости, включително вокали – също. Затова и резултатът е колкото неочакван за едни (симфоничният оркестър също има място в подобна изненада), толкова и, да не кажем предсказуем, но все пак обозрим за други, които не стигматизират явлението Матини.

Наричан от „Гардиън“ „блестящ жонгльор с виртуозни импровизации, музики от цял свят, завладяващи мелодии и технологични иновации“, Пат твърди, че цял живот се е готвил за този албум. За него той е музикална кулминация на широката му палитра изразни средства, които го интересуват от дълго време, позволявайки му да нарисува една огромна картина, със съавторството на музикантите, с които е прекарал стотици часове на сцена“. За да продължат още през март с представянето му в световно турне. В спомените си от последните си турнета – както с бандата, с която записва „From This Place“, така и в дуо с Рон Картър, басист на Майлз Дейвис, Пат стига до изкристализирането на идеята за албума. Не може да се каже, че и Майлз (чрез Рон) няма пръст вътре. Тръгвайки от стари композиции, се изгражда общ език, който служи за база за свежите идеи, които без репетиции се изсвирват студийно от музикантите. И именно тези идеи съграждат новото. „Подходът на Майлз“ – синтезира опита си Пат. Понеже познава отлично барабаниста си Антонио Санчес, Матини е уверен, че той ще преобърне през собствената си призма лъча на автора, „използвайки възможностите на студиото като продължение на инструмента си“. И тук не става дума само за многопистовия запис. Всеки музикант е помолен да остави място и за другия, за спонтанно възникналите му/им идеи.

 

„Дадох си сметка, че имам нужда от допълнителни оркестрации, цветове. По бюджетни съображения, колеги записват с отлични източноевропейски филхармонии, но музиката ми бе толкова американска, че исках да бъде изпълнена в Щатите, и то от музиканти с опит във филмовата музика“

 

Именно тогава, след първите записи идва времето на дългогодишните му партньори в оркестрациите – Алън Броудбенд („American garage“) и Жил Голдщайн („Something Special“ с Джим Хол) и така се стига до избора на Симфониците на Холивуд. Записът се прави от раз и това е особено осезаемо в „Pathmaker“. Остават само записите на специалните гости – Луис Конте (перкусии), Грегоар Маре (хармоника), Мешел Ндегеочело (вокали).

 

 

Стигаме и до конкретния момент, в който е написана заглавната композиция – „денят на срама на Америка от избора на поредния си президент“ (Матини dixit). За да предаде едновременно трагизма, но и вярата в по-добро бъдеще, в съзнанието му е само гласът на Мешел. „Дори и други аспекти на културата да карат злободневието да избледнява с времето, музиката хваща духа и природата на заобикалящите ни възходи и спадове“ – убеден е Пат, с надеждата, че записът ще остане като свидетелство на желанието му да сподели ценностите си. Успехът е на страната на подобни визионери с честен подход.

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 26/02/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: