10 години драматургичен “Аскеер”: усилия и изводи

02/04/2014

Askeer 2014

В България, която – откъдето и да я погледнеш, не е особено страна на традиции, хеле пък ако тези традиции са културни, да се задържи нещо 10 години си е същински подвиг. В този смисъл Наградата за българска драматургия „Аскеер“ е нещо изключително отрадно, което би трябвало да бъде посрещано с интерес не само от специализираната и професионална театрална публика, но и от цялата българска общественост. Уви, такова нещо няма, скудоумията на политиците-партизани, пишман-журналисти и още по-пишман банкери и медийни магната са ни сякаш по-любопитни и от значение. Но пък – по интересите ще ги познаете, така че нека българите не се вайкат, че са на тоя хал: който пренебрегва културата си, пренебрегват го политиците му. И го работят, защото е прост.

Българската драматургия не само в трите избрани от журито пиеси – „Злият принц“ на Георги Тенев, „Покана за вечеря“ на Оля Стоянова и „Хората от Оз“ на Яна Борисова, но и в повече от половината от участвалите 25 в конкурса, съвсем не е проста, напротив. Забелязва се една тенденция към углъбяване на взаимоотношенията, към засилване ролята на диалога, към разгръщане на действието в посоки, понякога изненадващи и поради това радващи.

Особено много удоволствие доставя изкусното боравене с диалогичната форма – ако не друго, това показва, че българските драматурзи са усвоили нещо, което в момента убягва в огромна степен на българските политици – способността да разговарят, да смятат диалога като висше достояние на човешкия интелект. Прочее, това е известно още от Платон, но за нашите скудоумни управници Платон е твърде древен, за да бъде истинен. Обратно, българските драматурзи знаят, че древност няма, има човешки успехи, които трябва да се следват и почитат.

Разбира се, не искам да кажа, че в представените за журиране пиеси едва ли не се изграждат философски диалози, но че са екзистенциални, същностни, смислови – в това няма съмнение. Проблемът обаче е, че това, което е смислено, у нас не се чете и почти не се играе. Жалко е например, че много от пиесите, излъчени от „Аскеер“ (всяка година Фондация „Академия „Аскеер“ публикува в специален том номинираните произведения) почти не намират своя сценична реализация.

Смятаме: 10 х 3 = 30, но от тези трийсет пиеси повторно поставяне имат може би най-много 4-5, максимум 6. Българските режисьори, най-вече онези, които се ползват с име на вече утвърдени и доказали се, предпочитат да се обръщат към класически текстове, макар някои от тях вече да звучат просто несъстоятелно в наше време. Установих това например при спектакъла на Лили Абаджиева „Записки на един луд“ на Гогол, в главната роля Николай Урумов – текстът предизвика такава скука у публиката, че след края на представлението дори и формалните аплаузи почти не се чуха, всеки бързаше да се изхлузи. И това не защото постановката беше лоша или пък играта – слаба, просто текстът беше скучен, безмерно скучен и абсолютно нерелевантен към днешното време.

Както и да е, драматургичният „Аскеер“ продължава и е прекрасно, че все повече български пиеси участват в конкурса. Което значи, че няма как – тази настоятелност ще даде плодове, поне в режисьорските глави. За политическите не съм сигурен – там ситуацията е безнадеждна… Но пък кой знае, нека не губим вярата си в способността дори кухината да бъде в един момент напълнена.

Binar

от

публикувано на: 02/04/2014

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: