Даниел Дей-Люис и призракът

30/03/2020

Има един документален филм, казва се “Jim and Andy: The great beyond”. В Netflix е, може да го гледате. Филмът е за Джим Кери, който играе Анди Кауфман в “Man on the moon” на Милош Форман. Цялото нещо е изследване на лудостта. Джим не играе Анди, той е Анди. През цялото време. Не излиза от образ, дори докато е вкъщи. За малко не проваля снимките, докарва Форман до ръба на нервна криза и напряга работния процес за всички на терен от осветители до актьори. Но не това е важното. Джим Кери не е същият човек след този експеримент. Когато не си себе си за толкова дълго време, много трудно се връщаш към предишното си Аз. То вече не е правдиво. Непознато е. Друго е. И трябва да се намериш наново след такава роля. А да се намериш наново, означава да започнеш да живееш отначало. И цялото това нещо за един филм, който, макар и страшно добър, си остава един филм. Сега си представете да започнете живота си тринайсет пъти за двайсет и осем години. Нищо чудно, че днес Даниъл Дей-Люис прави обувки в работилницата си.

 

През 1989-а Даниъл Дей-Люис излиза на сцената на Кралския национален театър, за да изиграе “Хамлет” за шейсет и пети пореден път. По средата на четиричасовото представление, в момента, в който призракът се появява пред Хамлет, Даниел напуска сцената. Завинаги. Оттогава Дей-Люис не е изиграл нито една театрална роля. След като се прибира зад кулисите, получава невротичен шок и припада. Всъщност Даниел вижда баща си вместо призрака. Баща си, който умира от рак, когато Даниел е на петнайсет. Баща му, който го определя като човек, още преди да се е родил. Баща му, великият британски поет и писател – Сесил Дей-Люис, който му се явява като бащата на Хамлет.

 

Даниел никога не е бил момче. Статусът му, или този на баща му, го лишава от това. Няма как да си син на лауреат и да се разхождаш прашен и потен из улиците на Лондон. Няма как, когато приятелските кръгове на семейството са изключително високи и изискани, ти да си обикновено, простичко момче. Трябва да знаеш как да се държиш, а за да влезеш в разговор с тези хора, трябва да си прочел цялата световна класика. Баща ти пише, така че летвата е висока. Няма как да си леяр. Няма как да си нещо обикновено и да очакваш одобрение. Трябва и ти да си велик. Или да си тотално разочарование. При всички синове е така, само летвата е поставена на различна височина. И докато изборите са несъзнателни, те са съвършено ясни и категорични. Затова Даниел зарязва първоначалната си страст – дърводелие, и започва да играе.

Ясно е, че има нещо специално в него още от детските му години. Майка му е актриса, а баща му писател, той е смесица между двете. Връзка межу началото и края, между писаните думи и изговорените думи. И точно защото е роден в това семейство, знае каква отговорност е актьорската професия. При него няма нищо, което не е изстрадано, израдвано, почувствано и проверено. Той не импровизира фриволно, защото всичко опира до отговорност. Оттам идва лудостта му. Затова живее като Линкълн една година преди да започнат снимките. Затова тренира осемнайсет месеца преди се снима в “Боксьорът”. Затова се отделя за половин година от жена си преди да се снима в неин филм. Защото знае, че не става въпрос за деведесет минути, не става въпрос за едни пуканки с голяма кола, не е просто филм. Изследване е.

 

Даниел Дей-Люис ни е оставил двайсет и един филма. Хубаво е да ги гледаме. Не за да го слагаме в класации и да го хвалим. Няма връх. Няма стълба. Няма награди, които да определят каквото и да било. Има изкуство. Рядко, но го има. Поне двайсет и един пъти.

Дилиян Павлов

от

публикувано на: 30/03/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: