И “Тивъри” станаха “симфоници”

16/04/2020

В края на 2019 обърнахме внимание към няколко „симфонични“ проекта – от рокера Род Стюард до електро-джазмените „Де-Фаз“. Сега е ред на „Тивъри Корпорейшън“. Албумът им се казва „Симфоник“, разбира се – както и в горните случаи, не става дума за нищо друго, освен за аранжиране на старите им парчета за симфоничен оркестър. В случая, това е пражкия „ФИЛМхармоник“, работил преди това със Селин Дион и подобни звезди. Но чисто хронологично, „Тивъри“ предхождат „Де-Фаз“ с концерта си от 2017 с 22-членния оркестър на Центъра „Кенеди“ във Вашингтон. Сегашният албум е вид възпоменание, с което рисковете са сведени до минимум. Както и всъщност самите партии, било на щрайх, било на духови секции, да не говорим за обемност, която да запълни нещо повече от голям клуб или както беше при гостуването им тук в 2007, спортна зала.

Албумът е лесен за слушане като почти всичко на групата. Без доминиращ стил, темпо, културен бекграунд – такива, каквито винаги са били: всеядни, любими на разни поколения и бекграунди. В този си изначален стремеж, двамата основатели и двигатели на формацията пускат щипка боса на къкрещото дъб-реге, тагвайки го като електро-денс. В новия си продукт залагат и на допълнителни екзотики – ситар в интрото и аутрото на двайсетинагодишния им хит “Lebanese Blonde“, където цигулките са му дискретни продължители, преди за секунди отново да му отстъпят мястото в хорусните части. Ако си мислите, че се достигат дълбините, в които се потапяха с Анушка Шанкар в “Beloved” или “Mandala”, не забравяйте че това са доста по-нови парчета от „Lebanese Blonde“ и единственото общо между тях е силният им груув.

 

 

Избраните два сингъла, които се появиха седмици преди целия албум – „Lebanese Blonde“ и „Sweet Tides“ следват представата, която дуото Гарза-Хилтън старателно изграждат и поддържат: никакви радио-хитове и скъпи клипове. Казвам донякъде, защото в този момент бих заложил на деликатното (на границата с трогателното) „Depth of My Soul“, но това си е лично мое предпочитание за албум със симфонични конотации. „Sweet Tides“ е доста подсладено, за „Lebanese Blonde“ вече стана дума. Регето в „Weapons of Distraction“ напълно съответства на името на парчето, което може да се използва като подзаглавие на албума – дългите стонове на цигулките не нарушават основния замисъл – нито като контраст, нито като подкрепа, ако не се заслушаш, няма и да ги откриеш, ако се заслушаш – не е изключено да се запиташ защо са точно там.

 

„Крадливата корпорация“ има и по-добри (”The Forgotten People“), и по-лоши моменти („Love Has No Heart“) – зависи доколко ги приемате насериозно или поне търсите обещанията в заглавието. Със сигурност обаче сценичните им изяви са нещо, което дълго се помни!

 

 

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 16/04/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: