The Strokes – (все) пак на фокус

21/04/2020

Когато през юли 2001 г. се появи дебютният им албум “Is This It?”, музикалната сцена се нуждаеше от ново поколение китарни бунтари. Да, от онези с тесните панталони, скандално поведение, живеещи на ръба на таланта си. Славата на Oasis беше започнала да залязва, тъй че индустрията търсеше достойни заместници. Намери ги в лицето на петорка от артистичния Манхатън, оглавявана от строен, изпит и завладяващ женските сърца младеж. С още по-магическо име – Джулиан Казабланкъс – син на бизнес магната с каталунски корени Джон със същата филмова фамилия и майка Мис Дания през 65-а – Джанет Кристиансен. Естествено, разведени осем години след раждането на сина им, за да бъде още по-енигматична историята около него.

 

Феноменалният старт на групата The Strokes ще остане в историята най-вече с две огромни достижения. Първото – бандата пожъна изумителни печалби и слава, въпреки случилата се трагедия в родния им Ню Йорк през септември 2001-а. В условия на икономическа, морална и духовна криза, алтернативните музиканти отведоха феновете към втори златен шрифт в историята на популярната музика. Според нас, изцяло тяхна заслуга. В рамките на петилетка наизскачаха поредица от надъхани младежи, очевидно повлияни от Голямата ябълка. Едните нарекоха себе си Arctic Monkeys, други се кръстиха Kasabian, трети се обърнаха за вдъхновение към южноафриканския футбол, слагайки за име Kaiser Chiefs, а някои заложиха на по-бароковото – Franz Ferdinand.

 

При всички случаи индустрията изпълни първоначално поставената задача. Дори успя да я капитализира в стотици милиони долари. Така и вълкът сит, и феновете доволни. А за пионерите, с техните сложни, на ръба на психическото здраве взаимоотношения, се подсигуриха доволно количество секс, наркотици, пиячка и рокендрол, за да могат да поддържат темпо и зацапан от звезден прах имидж.

 

×

 

Минаха албуми, заредиха се едно след друго разпродадени турнета и така близо две десетилетия. Славата отмина, вероятно авоарите осезаемо изтъняха и всеки се зае да работи върху нещо свое. Поддържайки егото на ниво посредством експериментални проекти (Voidz на Казабланкъс), още по-шумни парчета от CRX на божествения китарист Ник Валенси, инди-банда, наречена machinegum, предвождана от барабаниста Фаб Марети и соло проектите Summer Moon на басиста Николай Фрейтър и собствената продукция на мулти-инструменталиста Албърт Хамънд-Младши. И макар и да се появиха за разочароващо кратко преди четири години, музикалните критици, а и новите тийнове побързаха да свирят последния съдийски сигнал за The Strokes. 

 

Само че никой не ги беше попитал. А и те, както винаги, нямаха нужда от излишни глупости. Повярвайте – така им е втръснало от очаквания, музикални критици и социални мрежи, които искат да определят посоката им, че те просто отидоха в едно студио и се хванаха на работа. Много ясно, че не случайно беше избрано почти на морския бряг – онзи, по-топлият Западен. Там, с широка гандалфска усмивка и приготвени пухени завивки, ги посрещна белобрадият Магьосник на звуци, измайсторил гениалните албуми на Red Hot Chili Peppers, подписал чековете за пантеона на Beastie Boys и запалил фитила на хип-хоп стихии от ранга на Public Enemy. Повече жокери няма да ви да дадем. Говорим за Рик Рубин.   

 

Неговите, очевидно работещи методи в повечето случаи включват няколко компонента. На първо място разпарчетосването на демо записите до съставни елементи. Оглеждайки внимателно материала, той ги пристяга добре в перфектен аудио компрес. И когато се възхищаваш колко прибрано изглежда всичко, Рик решава да изпържи “волюмето”. Ефектът – куршум, причиняващ трайни увреждания в главата на слушателя при допира му с материята.

 

×

 

Налице е най-фокусираната им колекция от песни от 15 лета насам. “The New Abnormal” представлява албум, в който The Strokes търсят нови хоризонти. Без да изневеряват на специалитетите си – стадионни припеви, китарни рифове и онази гениална отегченост – Джулиан, Ник и компания се впускат да проверят, какво правят онези копчета на синта. Накратко – доверяват се на експеримента. Да, умиращите трудно почитатели вероятно негодуват срещу липсата на стихийни и пулсиращи хитове като “Reptilla”, “Someday” или “Last Nite”, ама вероятно и те вече не изпиват по шише уиски преди лягане. Така, де! Младежите са станали мъже. При това симпатични, улегнали по проблематичен начин, но все така готини. При това пичове за пример заради факта, че им пука за детайлите в музиката. 

 

Зрелостта при The Strokes откриваме под различни похлупаци в шестия им студиен проект. Сред върховите моменти отличаваме песента “Not the Same Anymore”. Със спиращото дъха изпълнение Джулиан Казабланкъс ретроспективно споделя горди чувства за триумфа от последните години, както и съкровенни емоции на дълбоко разочарование от допуснатите фатални грешки. Майсторското изпяване на припева по някакъв странен начин напомня на равносметката на друг легендарен артист от Ню Йорк – Франк Синатра в “My Way”. А с “Not the Same Anymore” The Strokes доказват сякаш и на себе си способностите си да създават музика, вълнуваща на много и различни нива. 

 

 

Друга запомняща се композиция е песента “Eternal Summer”. В нея Казабланкъс демонстрира изключителна чувствителност, а също и невероятни способности да минава с гласа си на каквато си иска предавка. Така припевите ни пренасят в края на 70-те и началото на 80-те и част от вокалните партии на банди като Deep Purple например. В същото време куплетите в “Eternal Summer” запленяват с атмосферите и поетиката на модерни инди-поп дрийм формации – най-вече и разбира се австралийците Tame Impala. Или защо не – някои от поколението на MGMT. 

 

В закриващата композиция “Ode to the Mets” отново слушаме лириките ред по ред. Всякакви претенции и ирония остават настрана. Самата атмосфера се усеща различно, а откровението на Джулиан Казабланкъс за огромните очаквания към The Strokes докосва с болка. Всички критики, които вероятно старите фенове на бандата ще избълват, са безсмислени и ненужни.

 

Старите времена отминаха,
за нас остана да продължим напред.
Кубчето на Рубик не реши проблемите.
Старите приятели останаха в дълбока забрава,
старите пътеки останаха на дъното,
Океанът ги погълна.
Това, което ни остана, сме самите ние!
Така че простете тишината, която чувате,
тя се превръща в оглушителен, болезнен и безсрамен вик. 

 

Ако някой ги е отписвал, то той явно не е бил прав. The Strokes са си по местата, изучили до съвършенство триковете от матрицата. И нямат намерение да се отказват от това, което обичат. Както и ние!

 

Боян Бочев

от

публикувано на: 21/04/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: