Стив Райх и историята на Come out

27/04/2020

Историята на композицията на Стив Райх от 1966 г. “Come out”, знакова за авангардната музика на 60-те в Щатите, започва през 1964 г., в средата на април, с невинен инцидент със стойка за продажба на плодове и няколко деца, който впоследствие добива известност с името Little Fruit Stand Riot. Заради обърнатата стойка за плодове се намесва полицията, от която момчетата – Уолъс Бейкър и Даниъл Хам се опитват да защитят децата. Те са пребити брутално в опит да им бъдат изтръгнати признания, и се налага да бъдат закарани в близката болница за рентгенови снимки. Именно на Даниъл Хам принадлежи фразата “I had to, like, open the bruise up, and let some of the bruise blood come out to show them”, която Райх използва в Come out.

 

 

Хам казва тези думи при интервю няколко дни по-късно в близка църква, обяснявайки и действията зад тях – неговите и тези на полицаите, които са го пребивали на смени цяла нощ, отказвайки му да бъде лекуван, тъй като не кърви. За да кърви, той трябва, както сам казва “да отвори една от синините по тялото си и да им покаже”. Да превърне скритото за очите в очевидност. Хам получава медицинска грижа, но впоследствие остава в затвора за цели девет години за друго престъпление, което също не е извършил, и това въпреки уверенията на собственика на стойката за плодове, че нито той, нито Бейкър са имали отношение към конкретния инцидент с нея.

 

Няколко дни по-късно унгарско семейство – собственици на магазин за употребявани дрехи – е нападнато в магазина, жената е убита, а мъжът оцелява след спешна операция. Полицията тръгва по дирите на шестима млади мъже от Харлем, част от тях тийнейджъри, сред които Даниъл Хам и Уолъс Бейкър. Те са задържани и отново малтретирани, повдигнати са обвинения в предумишлено убийство от първа степен и са им назначени обществени защитници. Първоначално са осъдени на доживотен затвор, започналият през март 1965 г. процес се проточва с многобройни обжалвания и преразглеждания до 1970 г. когато на момчетата са наложени непосилно високи гаранции, а в крайна сметка само един от тях е признат за виновен – това е Робърт Райс.

 

Събитията, стремглаво развили се от обикновен делничен инцидент, на който отряди от полицията, локализирани в района, отговарят с брутална и неоправдана с нищо жестокост, се разрастват до голям и шумен процес, с достатъчно широк отзвук, включително и най-вече сред обществени фигури от афроамерикански произход. През 66-а година активистът за граждански права и актьор на Бродуей Ози Дейвис пише есето “Рапорт от окупираната територия”, а заедно с писателя Джеймс Болдуин оказва и съществено влияние при освобождаването на шестимата от Харлем.

 

Всички тези процеси се случват на практика паралелно със събитията, разказани да речем, от филма Зелената книга, който беше доста успешен на Оскарите през 2019 г. Той говори за същото, за което говорят и събитията, предшестващи създаването на Come out – расовата сегрегация, онзи невидим демон на Щатите, който изниква ту тук, ту там, като дух от Ку-клукс клан. През 2009 г. в сборника “Sound Commitments: Avant-Garde Music and the Sixties” е включена глава, която разглежда и особения статут на политически ангажираното изкуство. Трябва ли то да бъде задължително такова, наред с естетическите иновации или традиционни подходи към работния материал на различните видове изкуства? И дали политическият ангажимент на една творба или на един творец отнемат от естетическите му качества? И дали съвършено неангажираното политически изкуство има изобщо зъби? И дали изобщо има политически неангажирано изкуство?

 

Отвъд всички тези щекотливи въпроси остават чисто естетическите и иновативни подходи на Райх към музиката, характерни за цялото течение на minimal-а, който в шейсетте и впоследствие се развива в експериментално направление в Ню Йорк – New York Hypnotic School (с представители като Филип Глас, Тери Райли, Джон Адамс и други, наред с автора на Come out). Няма как да не помислим и за гласа на ирландския композитор Стивън Гарднър, идещ от различна традиция и различна естетика, който миналата пролет беше гост на ppIANISSIMO и чиито творби често са посветени на фигури и събития, оказали решаващо влияние в историята – сега и преди (чудесен пример за “сега” е Малала Юсафзай).

 

 

Фразата на Хам работи двойно – можем да кажем, че фразата не само казва, а показва, превръща думите в действие. А повторението, което Райх ползва, повторението, което буквално хипнотизира слушащия, е жест типичен за минималистичната музика – няколко ноти, няколко думи, няколко сменящи се музикални модела, които понякога наблягат на похвата, за да кажат, че дори похватът или материалът на произведението може да бъде политически оцветен. Повторение, което всъщност е част от постмодерните игри на множество американски писатели и творци, случили се именно през 60-те и 70-те. Авангардистите сред тях, ама наистина авангардните, са безчет и ползват всички възможности на езика, най-вече възможностите за разбиване на конвенциите, които сам езикът позволява да бъдат изградени в него. Сред тях – повторение, което върти като свредел, както в естетическия план на композицията, така и в другия – политически, за който някои твърдят, че вече трудно може да бъде постигнат. Това обаче никога не е сигурно.

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 27/04/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: