Из Андалусия с Ел Амир

04/05/2020

С три култури по рождение, Амир Джон Хадад избира… четвърта. Феновете на електрото го свързват с лайв бенда на „Джуно Реактор“. Джазмените – с Маркъс Милър, Стенли Кларк и да не изброявам натам. Феновете на филмови саундтракове – с музиките на Ханс Цимер („Карибски пирати“, „Мисията невъзможна“, „Цар Лъв“, а и новият Джеймс Бонд също ще разчита на него). Рокаджиите – с „Радио Тарифа“. Уърлд любителите – с Лиса Джерард. Търсачите на официални признания – с номинациите му за Латино-Грами с „Радио Тарифа“ (2004) и „Чамбао“ (2012, 2016). Зрителите на Elevation Festival София – с идването му преди 5 години. Публиката на мадридските таблаос фламенкос – с изявите му в храмове като „Каса Патас“, „Кафе де лас чинитас“ и „Корал де ла Пачека“. Дори и за зрителите на CNN има малък документален филм за него:

 

 

Амир свири еднакво добре на уд (по бащина линия е палестинец от Назарет), саз, бузуки, банджо, електрическа и фламенко китари. По майчина линия има дядо германец и майка колумбийка, в младежките си години живее в южна Германия, но летата прекарва със семейството си в южна Испания. На едно от малките градчета посвещава първия си фламенко албум като лидер, „Минавайки през Табернас“. Разбира се, това не е единственото градче, което заслужава вниманието му, но играта на думи (името значи и кръчма) си заслужава. Следват „9 китари“, които звучат редовно в плейлиста на „Дуенде“. В този концептуален албум Ел Амир, както е артистичният му псевдоним, свири на девет различни китари от най-добрите испански лютиери, които правят по поръчка инструментите на най-големите фламенкоси и, естествено, първото парче е посветено на една от любимите китари на Пако де Лусия – „Конде“.

 

 

Следващият концептуален проект на Ел Амир е посветен на Андалусия, където живее и в момента. Всяка една от нейните провинции е представена или с характерния си стил, или с нещо, което я прави специална в очите му. Например Уелва, най-западната и най-забравената, е отбелязана от тържествените сегирияс. Началото на албума е цялостният му поглед върху Андалусия в ритъма на румбата. Лекотата напомня най-доброто в тази танцувална музика „да си живееш живота“ (с какъвто стих започва кантаората от Малага Чело Сото (самият Ел Амир живее наблизо). Тази румба емигрантите от Андалусия пренасят в индустриална Барселона и околностите ѝ в края на 40-те и 50-те, за да я развият като познатата в цял свят румба каталана. Тук китарата няма нищо общо със стила „вентилатор“ на Гато Перес и компания, където дясната ръка наистина наподобява перка на вентилатор в бързината си. При Амир техниката е нещо, което идва от само себе си, а флуидността му е само израз на душевните му състояния.

 

 

Архитектурните символи на вътрешните провинции – Кордоба, Гранада, Севия са също част от заглавието – за да са нещата по-ясни на чужденците, които тепърва им предстои (или по-скоро не в обозримо бъдеще) да се докоснат до двореца Аламбра в гранада, джамията в Кордоба, около която е издигната катедрала и, разбира се, катедралата в Севия. Музиките на всяка от тези провинции е достатъчно характерна за съответната географска даденост. От купонджийските севиянас до сериозните гранаинас. Лично на мен ми липсват булериас от Херес, но това би нарушило авторския замисъл, тъй като Херес е в провинция Кадис, откъдето са не по-малко любимите алегриас. От другата страна на Кадис са и родните места на гениите на фламенкото Пако де Лусия (в по-далечното Алхесирас) и Камарон де ла Исла (на близкия до Кадис о-в Сан Фернандо). Но в албума посвещава на Пако тангос от Хаен.

 

 

Да слушаш Ел Амир и да усещаш как правилата във фламенкото са “за да бъдат нарушавани” е нещо естествено. Както самият той споделя, познаването и на други стилове освен фламенкото само му разширява хоризонта. Затова откриваме и различни хармонии, и други стилистични похвати. Авторската му музика следва ритмите (палос фламенкос), но не е предназначена специално за танцьори и певци. Всъщност фламенко-хоровете са по-скоро рядкост в албума, както и традиционните сапатеос и палмас (удряния с токове и пляскания с ръце). Ел Амир се самоопределя като продължител на традициите, но отворен към света, каквито са били най-големите композитори във фламенкото – критикувани от традиционалистите, харесвани първоначално от малцинство, и накрая – уважавани от всички.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 04/05/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: