Пост-тропикалия, част 2: Винисиуш Кантуариа

19/05/2020

И той, като предишната ни героиня Алексия Бомтемпо, отдавна живее в Ню Йорк. За разлика от нея няма американски корени, но съзвездието американски джазмени, с които прави от тропикализма нещо ново и различно, е впечатляващо. В албумите му сайдменстват Брад Мелдау на пианото и Бил Фризел на китарата, Лори Aндерсън му партнира в някои парчета, синът на Джон Ленън – Шон, му държи бас линиите.

 

 

Гласът на Кантуария не може да бъде сбъркан – и той е тенор като Каетано Велозу, но е доста по-плътен, без да е по-малко интимен. За някои критици, Кантуария е новият Жобим, но лично аз не съм съгласен, въпреки няколкото му хита, които звучат още от първите часове на стрийм „Дуенде“. Кантуария е повече в джаза и в смесицата на културите, оставайки по свой начин близо до естетиката на тропикализма. Авторският му поглед можем да уловим дори и в интерпретациите му – макар и редки – на класики като “A Felicidade”, “O barquinho”, “Inutil paysagem”. В текстовете му няма как да не присъстват старите майстори и локациите в Рио, които оставят доживотен отпечатък върху всеки, който ги е видял и почувствал.

 

 

Това далеч не значи, че албумите на Кантуария са поредния американизиран прочит на самбата. Работата му в мултикултурната среда на Ню Йорк е в основата на “Lagrimas mexicanas”, където присъства целият заобикалящ го латиноамерикански микс, езиците неусетно преливат един в друг, без да изпада до „портуньол“ или „спенглиш“ като някои от сънародниците си колеги. В случая с този конкретен албум двете китари и ударни са убедителни като поговорката „малкото е много“. Някои от пиесите са продължение на вече загатвани идеи от предишни негови творби, други ще видим след това развити, включително и донеслия му най-престижна награда за филмова музика саундтрак “Intimidade entre estranhos”.

 

 

В предишния си проект с музиката на Жобим е толкова далеч от оригиналите, колкото е възможно да бъдат разпознати, но не и тананикани. Превръща самбата “Ligia” в минималистична джаз-балада, където метличките върку чинела и слайд-китарата са проекция на интимността. Но с какво новите опити за боса могат да доскучеят на третото-четвъртото парче ако ги слушаш нон-стоп? Може би Винисиуш Кантуария дава възможен отговор – предвидимостта на даден стил не е даденост, а опасност на лекотата, с която обикновено дори и талантливите пристъпват към работата си. Кантуария нарочно търси трудния начин. Дуетите му, особено с дамски вокали, нямат унисона на Ащруд и Жоао Жилберто, електрониките не дублират естествените звучности, брейковете му с ударните правят от Жобим нещо съвременно без риск от сладникав кич, какъвто за съжаление се среща нерядко.

 

 

Както виждате, европейското турне на Кантуария стига почти до нас, но невключването му в модата на бразилектрото като че ли го поставя за тукашни промоутъри и фенове в неизгодна позиция. Затова ни остава утешението да го слушаме и да се радваме на музиката му така, както той се радва на живота от светлата му страна, известна и като самба кариока.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 19/05/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: