Пост-тропикалия, част 3: „Самбука“

27/05/2020

По името ще познаете, че имат общо със Сицилия. Те са дуо, създадено в Париж от Ирене Амата и приятеля ѝ перкусионист, към които се присъединява китаристът Роберто Стимоли. Само той е сицилианец, Ана е римлянка. Жилберто Жил е човекът, който я пренасочва изцяло към музиката. Дотогава Ирене е научен работник в областта на биофизиката. Пее само за удоволствие, слуша много бразилска музика и по време на един полет от Рио до Салвадор де Баиа се запознава с жената на Жилберто Жил. Малко по-късно им гостува на рожден ден в Рио и научната кариера oстава зад гърба ѝ.

 

 

В Париж работи с много бразилски музиканти, особено по време на концертите с Роберто. Албумът „Luz“ (светлина) излиза в мрачните седмици на карантината и е заигравка както с прекрасното парче на Нелсън Кавакиньо „Luz negra”, така и с новата светлина, под която представят самби, боси, МРВ и други композиции от тропикализма. За Ана е естествена приликата, която открива в ритмиката на самбите от зората на миналия век и наполитанските арии от същото време. Седемструнната китара на Роберто прави останалото. Делът на вокалните ѝ импровизации е съществен и именно това ни дава основание да ги подредим в поредицата за актуалните измерения на пост-тропикалията.

 

 

Гласът ѝ е кристален, няма и следа от влиянията на дамите с фамилия Жилберто – нито на мъгливия шепот на Ащруд, нито на леките превземки на Бебел. Особени са височинните ѝ модулации в „Chega de Saudade“. За разлика от големите американски джаз-дами, дори скатът на Ана е по-скоро по евро-бразилски лек, отколкото афро-американски сериозен. Акапелното ѝ начало в „Kid Cavaquinho“ ни представя една завършена джаз-вокалистка, за която контактът със слушателя не е обикновен вокален флирт с поредното – боса, фадо или каквото си помислите. Ана осмисля една традиция и култура, в която се чувства толкова на място, колкото и в двете си „намигвания“ към френските си почитатели („La javanaise“ на Генсбур) и към сънародниците си („Estate“ на Бруно Мартино). В интерес на истината, втората е още по-известна с версията на Каетано Велозу, а първата е любима на джазмени от цял свят.

 

 

Между тях двете е специалната почит към Жил, оставащ за нас по-важен в битността си на композитор, китарист и певец, отколкото като министър на културата. Китарното интро на заглавното за албума му от 1972 (първият след лондонското изгнание по време на военната диктатура) „Expresso 2222“ е неузнаваемо до… началото на хита на Луис Гонзага „Asa Branca“, преливаща се неусетно в околовръстния влак във версията на „Самбука“. Но ако в нещо аранжиментите им отиват в напълно деконструиране – ритмично и хармонично – на любими боси, то е във финалните „Garota de Ipanema“ (интересни са търсеията от клипа преди години) и „Vera Cruz“ (особено в наслагваните ѝ вокални партии в последната). Със сигурност недостижими за подвизаващите се пред едноименната кръчма в Ипанема местни музиканти.

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 27/05/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: