Херодот и истанбулска боса

29/05/2020

Античното наследство и джазът привидно са доста далеч едно от друго. Музата, възпяваща гнева Пелеев, няма много общо с Били Холидей, когато пее за странните плодове, висящи по дърветата на някоя плантация от Юга. Но все пак, в последния половин век нещата не са толкова полярни, поне що се отнася до европейските джазмени. В стрийм „Дуенде“ редовно звучат пиеси от поредицата на Паоло Фрезу с Ян Лундгрен и Ришар Галиано “Mare Nostrum”, Рено Гарсия-Фонс („Navigatore“) и Щефан Микус („Inland Sea“) не остават по-назад, да не говоря за темите около странстванията на Одисей и нарочния ни кураторски плейлист с тях. Сега „Еродото Проджект“ ни поднасят последната част от триптиха си за метаморфозите на митовете. С подобно заглавие не трябва да гадаем за произхода на бандата. Еродото е италианското име на „бащата на историята“ Херодoт. „Метаморфозите“ са познати на всеки гимназист от 70-те като творба на Овидий, така че нещата са си на мястото.

 

 

Като гръцките храмове в Сицилия. Като канционеро греканико-салентино. И като доста близкото ни ДНК със сегашното население в Пулия например. Затова музиката на „Еродото проджект“ ни е колкото интересна, толкова и близка. И в третия им албум присъстват „екзотичните“ за джаза ней и саз, които помним от първите им два, не че тогава не бяха включили и кавал. Лидерът на бандата Боб Салмиери е саксофонист, който едва в последните 4 години от началото на проекта се откъсва от традиционните американски звучности, без да ги загърбва напълно. Всъщност, пътешествията му от Истанбул/Константинопол до Камарг не изключват и боса, и фрий, и неокласицизъм. В „Митове-метаморфози“ за това му помага и струнно трио, което дублира в унисон солата му. Музиката е мечтателна, но не отнесена, ни най-малко – назад във времето, като „Одите“ на Вангелис с Ирене Папас например.

 

 

Началото им е в 2016 с проекта „Истории: земи, хора, богове“. Заявката е по-скоро програмна, отколкото величествена. Древните гърци са представяли митологичните си създания по човешки подобия, да не говорим за страсти. А какво по-свободно от импровизационното джаз-възпроизвеждане на образи, достигнали до нас в статуи и керамични съдове, ако оставим Омир. Всъщност, в трите им албума има по-скоро референции към херои и нереиди, отколкото възкачвания на Олимп. Повествованието е предадено с идиома на пост-боп и съвременната европейска импровизационна музика. Настроението е с определена вътрешна динамика въпреки привидната му лежерност. Тарантата е далеч от популярните ритмични трактовки на тарантелите. Кавалът има едно значение в лиричното “Hiera” в компанията на струнните и съвсем друго в „Леонидас“. Там е като далечен отглас на спартанския цар Леонид Първи и подвига на 300-та му войни в битката на Термопилите с Ксеркс. На приписвания му израз „елате и вземете (оръжията ни)“ е кръстен вторият албум от трилогията.

 

 

Последната им продукция ни прекарва през лабиринта на Дедал на острова на Пасифея, привлича ни като сирената Левкозия и ни изправя пред Пророчицата (Сибила) от Куме. Не бих казал, че етно-джазът е по-различен от първите два албума – смените на ритмиката още от първия (“Amara terra mia”) и втория (“Istanbul bossa”) e на завидно ниво и сега („Filitis delle piramidi“), пианото и другите клавишни на Алесандро де Анджелис съответстват на композиционните му умения, които продължават да изненадват приятно („Итака“, “Боговете на Сицилия”).

Людмил Фотев

от

публикувано на: 29/05/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: