Камен Енев: “Опит за нормалност”

24/06/2020
Скейтът е религия. Свобода. Мисия. Камен Л. Енев започва да кара още през ’78-а. Любимите му спотове са в Парка на свободата – Братската могила и фонтаните (езерото Ариана). Както се досещате, по онова време не е гъмжало от скейтъри, както сега. Били само трима – той, Венци и Антонио (картофа). Качо е един от първите и да, това върви заедно с името му, вероятно доживот. Но да се върнем обратно в онези години, когато скейтът е лукс, подобно на дънките levi’s и бананите със синя лепенка dole от корекома… Тогава той е още в 6-и клас и е абониран за любимото му френско списание PIF. Не за друго, а защото публикациите за скейт в него успяват да утолят жаждата и любопитството му.
Всичко започва когато Качо превръща едни свои стари кънки в скейт. “Разглабяш кънката, заковаваш я върху една дъска и отиваш в парка да се пробваш дали става. Майка ми, която си беше доста либерална, подкрепи това ми занимание. Водеше ме в парковете, тя си четеше на пейката, а аз се опитвах със самоделката да се пързалям по алеите. Беше трудно, да не кажа почти невъзможно, но аз съм доста упорит. Вече бях минал през бокса и борбата и знаех, че ако искаш нещо да ти се получи, трябва да се лее пот, да се пада и става. И че може да има рани.” – спомня си Качо. Но скейтът не остава самотно занимание, а точно обратното. Времето минава бързо в ремонти на дъската с приятели, каране и пак ремонти на правените дъски… Не след дълго в корекома пускат първите “хубави” скейтове и постепенно общността става по-голяма. До 85-а вече има поне 10 човека, които се бутат по софийските улици, някои от тях и досега, макар и вече ветерани.

 

Колкото силна е страстта към скейта, толкова и към морето. “То е голямата ми любов и е мястото, в което аз съм истински” – казва Качо. Там той открива своята следваща спирка в живота и на нея ще остане дълго. За това говори и стихосбирката му “Опит за нормалност”. Книгата включва стихове, писани в периода 2000-2013 година. Художникът Тодор Попов за няколко седмици създава илюстрациите и книгата е изцяло готова за печат към края на 2013 година.
“За писането са виновни жените” – споделя Качо. “Те умеят да провокират у мъжа много силни емоции. При мен те избиха в писането на стихове. Писането е нещо като терапия. Начин да се отървеш от силни чувства и да си върнеш покоя.”. Нека не се лъжем, морето е стихия, такава е и любовта. А двете на едно място могат да накарат всеки да изтръпне. Точно по този начин се усещат стиховете, редуващи се с болка и тъга. Срещаме се с Качо. Стиховете казват всичко, но нека разберем, какво се крие зад тях…

Заглавието дава на читателя насока за съдържанието, макар че моментът на изненада остава и в крайна сметка се разбира, че става дума за любов. Защо “Опит за нормалност”, как избра заглавието на тази вълнуваща стихосбирка?

 

Първоначално беше друго заглавието – „Мое тюркоазено обожание“, едно от стихотворенията. Но някак си не ми беше узряло. Един ден си казах, че всъщност в тези си неща аз се опитвам да бъда нормалното си аз, каквото и да е то. Така естествено дойде и заглавието “Опит за нормалност”.

 

Първото нещо, което разбираме, е твоята искрена и дълбока почит към морето. Разкажи ни за него – за пролетното, за лятното море, за подводния стар ловец бачо Евгени. Освен с мустаците ала Салвадор Дали, с какво друго ще го запомниш?

 

Детската ми любов – това е морето. Моята естествена среда, моето продължение. Обичам да се разтварям в него, да му задавам въпроси, да получавам отговори. Морето е винаги красиво, независимо от сезоните. Аз обожавам, когато е сърдито, когато се надигат тоновете вода и се разбиват в скалите. Обожавам го, когато е притихнало и само плясъкът на вълните в пясъка нарушава тишината.

Бачо Евгени беше голям колорит. Ще го запомня с високата му изправена стойка, живите му очи, разказите за морските му приключения. Всички хора, заради които пожелах да съм в морето, бяха такива – шарени, светли и усмихнати. Много интелигентни и влюбени в морето. Тези хора бяха различни от общата маса, те не ходеха на курорт, а бяха в морето за други усещания.

Стиховете ти са любов. Безумна, безсилна, безнадеждна, безтегловна, безмерна любов… “Не съм любим, но любовта си не убивам” с тези думи затваряш и последната страница от книгата. Какво остава след нея?

 

Да говориш за любовта е толкова лесно и толкова трудно. За съжаление любовта понякога е доста горчиво хапче. Ако е споделена, е единственото, заради което си заслужава да си жив. Чрез нея се появява безсмъртието в сътворението на деца. Природата е мъдра и отдавна е измислила безсмъртието чрез децата и после чрез техните деца. А любовта е онази енергия, която създава тези деца. Това е, което остава след нея. Днес, разбира се, има и много търговия в тези отношения, но в такъв свят живеем.

 

Аз извадих късмета на късата клечка и не ми се получи. Но пък съм благодарен на жените, защото без тях нямаше да напиша нито ред. Така е в живота. Все някой трябва да има и този късмет. Но жените, заради които съм написал тези неща, са страхотни и си заслужават.

Каква е връзката между морето и любовта, в какво са те толкова еднакви и безкрайно различни?

 

Това е лесно. Морето и любовта толкова си приличат със своето непрекъснато движение, имат своите течения, скалисти брегове, тихите си заливи. Имат своите дни на бури, дни на изгреви и залези, оставящи зашеметяващи спомени в сърцата. И морето и любовта могат да те вдигнат, но могат и да те удавят. И двете искат смелост и безразсъдство, за да бъдат твои. И двете никога не могат да бъдат покорени, можеш само да им се отдадеш. И без двете можеш да живееш, да си далеч от тях, но така никога няма да си завършен като човек. И двете са по-големи от самите нас. Всъщност, всеки един човек е част от морето, затворено в собствената му обвивка, а любовта е част от всеки един от нас, тоест част от това миниатюрно море.

Стиховете ти могат да се изчетат на един дъх и сякаш разказват една история, един живот. Изгрява ли след бурята слънцето? Намери ли своя покой?

 

Аз предпочитам да пиша кратки неща. Опитвам се в няколко реда за заключа емоцията, която имам. Колкото до бурите – след тях винаги има слънчеви и тихи дни до следващата буря. Това е кръговратът на живота. Дори, когато един ден нас ни няма, бури в нечии други сърца пак ще има, ще има и прекрасни слънчеви дни пак в тези сърца и така докато свят светува.

Боряна Божилова

от

публикувано на: 24/06/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: