Колекция от странности V: пестициди в музея

24/07/2020

Пестицидите, казват източниците, са химически съединения, създадени от човека за борба с разнообразни “вредители”, които по безразличния маниер на природата съсипват усилията на човека да я опитоми. Разбира се, във втората част на изречението има известна ирония спрямо усилията на човека. Въпросните усилия се оказват мързеливи, а употребените средства по-скоро вредни за същия този човек, неговия живот, неговото поколение, а също така и за “неговата” природа (в кавички, защото приватизирането на природата е мръсна и безрезултатна дейност, тя (Природата) чисто и просто не е на никого, ако и напоследък да се опитват всячески да ни убедят в обратното).

 

Само че, както се оказва, пестицидите нямат приложение единствено в земеделските дела (без значение дали с индустриален размах, както се е случвало за десетилетия докъм средата на XX век, или в локален мащаб, приложени върху домашната градина, в която някой плевел измъчва лехата с ягоди, да речем). Възходът на пестицидите достига дори до музейната сфера, която за нас е много важна и в която съвсем естествено също има вредители. Тук е моментът да кажем, че вредители има навсякъде и във всички смисли на понятието, от което следва логичното заключение – че и пестициди има навсякъде. В музеите те започват да се използват през XVIII век, когато приблизително е и началото на музея като институция, и има данни, че поне до 60-те на XX век активно е бил използван арсен.

 

На това навсякъде и неговото ограничаване е посветен животът на морската биоложка и писател Рейчъл Карсън – жената, която всъщност стои зад всички екологични движения по света днес – със своите книги, сливащи науката и поезията, с визията си, отстоявана творчески, научно и житейски. Именно след публикуването на последната ѝ книга “Смълчана пролет” започва преразглеждане на масовото използване на пестициди, включително и в музеите, за които ще си говорим днес – те не са само и единствено природонаучни, или музеи по естествена история, както предпочитаме да ги наричаме ние. Могат да бъдат и музеи по антропология или ентология и тъкмо в такива вредителите процъфтяват – защото в тях експонатите са направени от дърво, кожа, кост – все естествени материали.

 

Едва през 80-те години на миналия век щатските антропологически и етнографски музеи започват да разследват остатъците от пестициди в колекциите си. Преди това, през 70-те, когато Карсън и книгата ѝ са вече легенди, а вредите от безконтролното производство и употреба на химикали (на щатския пазар е имало над 55 000 различни вида от тях, използвани срещу какви ли не вредители по какви ли не поводи) са повече от известни и сигурни, консерваторите в музеите също спират да използват пестициди. Дотогава на тази употреба се е гледало с рутинността на измиването на чиниите в едно домакинство. Но с пестицид. И разбира се, никой не записва колко често и как мие чиниите си, следователно никой в музеите не би могъл да проследи с какви химикали са покрити повечето им (или всички!) експонати, а изследвания и автори наричат практиката нейните резултати  – отровно наследство.

Тук идва ред на една изключително интересна история, в която е замесено семейство Рокфелер и която се случва няколко години преди Рейчъл Карсън да почине. Музеят МоМА, основан от семейство Рокфелер, е първият музей в Щатите, който поставя акцент върху изкуството на коренното население на Америка – това се случва още през 1939-1940 г. Две десетилетия по-късно Майкъл Рокфелер, внук на Аби Рокфелер, една от основателките на МоМА, отива на етноложка и антроположка експедиция в Нова Гвинея, организирана от Харвардския музей по антропология и етнология Пийбоди. Той събира такова изумително количество артефакти, които нарича изкуство, че в Метрополитан бива отворен нов отдел: Изкуство от Африка, Океания и Америките. Днес част от музея Метрополитан е наречена Michael Rockfeller. Самият той е убит и изяден от племето асмати, чиито ритуални стълбове е събирал и чиято култура е изучавал с жар и ентусиазъм. Но нека се върнем в Щатите.

 

Репатриране е термин, които описва връщането на някого (или нещо) у дома, при корените. Оказва се, че една голяма част от етнографските музеи в Щатите, включително вече споменатият Харвардски музей Пийбоди, имат специалист по репатриране, считано от началото на 90-те. Неговата работа е да върне свещените за остатъците индиански племена маски и ритуални предмети, които слава богу не са смятани за изкуство, както експонатите в Метрополитан. Всичко това се случва по силата на приетата законова уредба NAGPRA (Native American Graves Protection and Repatriation Act), уреждаща тъкмо връщането на свещените за коренните племена предмети.

 

Това връщане обаче не е никак лесна процедура – племената са много, експонатите – също. Само Музеят по естествена история Фийлд в Чикаго пази над 11 000 експонати от културата на племето хопи. Усилията в този случай са съсредоточени в това хопите да направят свой културен център, в който да излагат експонатите, но има племена, при които свещени маски и предмети влизат в употреба след години съхраняване из музейни складове и след като са били обработени с неизвестен или известен (ДДТ) химикал. Оказва се, че обичайният метод за тестване за химикали е флуоресцентна спектроскопия, но тя ще регистрира живак, олово, арсен и прочее, не и химикал като ДДТ, Roundup или някой подобен. Така излиза, дали случайно или не (предвид скорошните събития в Щатите), че културата на коренните индианци допълнително е замърсена от цивилизацията на колонизаторите. И не, в този случай не е нужно да заличаваме историята, каквито крайни опити бяха направени в последните седмици.

 

За разлика от изкуството, което Рокфелер събира от асматите в Нова Гвинея, и за разлика от изложбата на МоМА, която може би прави възможно приключението на Майкъл, голяма част от експонатите в американските музеи, са част от друга история, в някакъв смисъл експроприирана. Може би по тази причина служителите по репатриране в музеите обикновено произлизат от коренното американско население. А това, че тя е “замърсена” с химикали, звучи и изглежда само като метафора на желанието на човешкото същество да овладява света и всичко в него. В нашия случай съсредоточено в телцето на един от многото музейни вредители – наречен неслучайно Обикновен музейник (Anthrenus museorum) и хранещ се с кожа.

 

Така неусетно можем да допуснем, че всичко материално, създадено от човека има своите вредители – на първо място времето, на второ място – липсата на интерес към създаденото, което потъва в гънките на същото това време, докато някой не го изрови от там (това наричаме Забрава и тя е неизменен спътник на всеки от нас). На трето място – самите ние, пряко или непряко (с помощта на бръмбари или с помощта на химикали). И понеже метафорите започнаха да прерастват в алегории – едно почти забавно видео защо и кога музейните работници слагат ръкавици и какво от експонатите докосват без ръкавици. Бихме добавили, че светът на другия и светът на природата трябва да се докосват като с ръкавици – с уважение и без пестициди.

 

Зорница Гъркова

от

публикувано на: 24/07/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: