Супергрупата

30/07/2020

В джаза обикновено супергрупите са еднократен или доста кратък проект, който събира лидери за един запис и серия концерти. В повечето случаи всеки е свирил с всеки, но за пръв път всички се събират заедно. Подобни формации в миналото са супер китарното трио на Ал ди Меола-Джон Маклафлин-Пако де Лусия. И, разбира се, V.S.O.P. Името им, взаимствано от една от категориите френски коняк, казва почти всичко. Пианистът Хърби Хенкок, саксофонистът Уейн Шортър, басистът Рон Картър и барабанистът Тони Уилямс са били членове на формациите на Майлз Дейвис от средата на 60-те. А тромпетистът Фреди Хъбърд заема своето място във V.S.O.P. след като е работил с повечето от тях. Като тях е групата, в която лидер за кратко в 1994 е саксофонистът Джошуа Редман. Подобна в стилово отношение и като качество на музикантите от новото спрямо V.S.O.P. поколение. Но и коренно различна, защото когато се събират, те са само изгряващи звезди и буквално всеки – не само от връстниците им – иска да ги има до себе си на сцената и в студиото. А и индивидуално те имат своите планове за солова или лидерска работа.

 

 

26 години след първото им събиране, ето ги отново заедно. Не че през цялото това време не са си гостували взаимно, на накуп никога не сме виждали и слушали Джошуа с пианото на Брад Мелдау, баса на Кришчън МакБрайт и ударните на Брайън Блейд. Всеки от тях прави по няколко нови парчета, които се събират в албума “RoundAgain” един от независимите лейбъли „Нонсъч“. Джошуа Редман признава, че още със събирането на групата в 1994 си дава сметка, че ще е много за кратко – всеки от тях е сред най-иновативните инструменталисти на поколението си: „те бяха силни и харизматични музикални личности“. В изминалите години той знае, че все един ден ще се съберат отново всички заедно (отправка – заглавието на албума), но не знае кога точно. „Ако зависеше от мен – още преди десет години“ – допуска Брад Мелдау, за когото това е трети албум за последните месеци. Брайън Блейд е доста образен – „групата ни е като грамофон, който се върти, само рамото е вдигнато. Когато спуснахме игличката, всеки привнесе цялата събрана през това време информация и задълбахме здраво – защото сме дълбоки и в ежедневието си“. За Кришчън МакБрайт, всички са израснали експоненциално и въпреки че не са свирили накуп над двайсет години, „още на втория такт се разбира, че фийлингът е там – просто никога не си е отивал“. Ето ги през септември 2019 в Ню Йорк на живо с една от композициите в албума, за която след малко ще стане дума:

 

 

Да, имат право тези, които превеждат свободно „дуенде“ с „фийлинг“ – това усещане на сцената е доста сходно и необяснимо за хора, които никога не са го чувствали – било и като публика с настръхнала кожа. И лириката в „Silly Little Love Song“, „Father“ и финалната „Your Part To Play“, и бурните начални две композиции са изсвирени на един дъх, с внимание в детайла, но и с ярки мазки в звуковата картина. Албумът печели и с непредсказуемостта на линиите във всяко парче, където свободното реене на Редман е върху подредена като френски парк ритмика на Блейд, от която на моменти избуяват открояващи се стволове (МакБрайт) и корони (Мелдау). Почти заглавното парче „Right Back Round Again“ носи заявката на музикантите – още са така свежи, както преди четвърт век и колкото и промени да са настъпили в музиката оттогава, мелодията, ритъмът и хармонията ще им останат присъщи в не по-малка степен от фантазията и свободата, които са и техните хоризонти. Защото и фенове на бопа и пост-бопа, и на късния фрий не могат да останат безразлични към тяхната безискусна продукция, родена, по думите им, от възможностите, които им дава духовността:

 

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 30/07/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: