Джазът, сексът и Лафонтен

14/08/2020

Не съм сигурен доколко класната ми от Френската би се гордяла с мен за откритието, събрало накуп тези три неща, но при всички случаи то е поредния израз на картината на Делакроа „Свободата води народа“, която събира и до ден-днешен погледа на подготвителните класове от мястото си на парадното стълбище. Е, все пак сполучливо копие. Както и Лафонтен е бил копиран от Крилов, а в наши дни – интерпретиран и в джаз-идиом от дуото на Тома дьо Пуркери и Фред Палем от формацията “Le Sacre du Tympan” („Тъпанно тайнство“). Но далеч не в изучаваните в училище басни, о, не! Заглавието на поемата му със сигурност подлежи на цензура в суровия му вариант, опоетизирано текстът започва „Любовта и любенето са удоволствия, които не трябва да бъдат разделяни“. Гласът на Пуркери напомня по-скоро Генсбур, отколкото Нугаро, в чието превъплъщение ви го представихме месеци по-рано.

 

 

Освен като вокалист, в клипа откриваме Пуркери и като саксофонист, както го помним от участието му с Ерик Трюфа в импровизациите в „Космо джаз“ в Алпите през 2019, за които също е ставало дума тук. Текстът е писан в периода 1665-1674, когато Лафонтен освен на еротика, се отдава и на критика към Краля-Слънце, като последното му струва и изпадането в немилост. Целият албум на Палем излиза през октомври 2020 със заглавие “Fred Pallem & Le Sacre du Tympan racontent les Fables de La Fontaine”. Всеки запознат поне малко с историята и етимологията на джаза (достатъчно е да прочете българския превод на „Кой изкриви тромпета на Дизи“) си дава сметка, че това нито е първото, нито последното позоваване на волностите в любовната игра в този най-свободен жанр. Представянето на Никола Репак също даде повод да споменем двуактната им пиеса с Артюр „Аш“ „Любов“с над 40 изброени начина на любене:

 

 

Споменатият по-горе друг наш приятел, Ерик Трюфа, в своя албум „Архангелск“ прави един от най-успешните джаз-прочити на една от най-скандалните (за времето си) песен на Серж Генсбур, която след раздялата си с Бриджит Бардо, записва с новата си любима, Джейн Биркин. Бардо е бясна на успеха им и за забраната, която под давление на тогавашния ѝ съпруг е дала нейната версия на „Je t’aime…moi non plus“ да не се излъчва двайсет години. За парчето е ставало дума и по повод шаржът, който година след излизането му правят Бурвил с Жаклин Маян в ролята на възрастна двойка, която гледа еротичен филм по телевизията. Колкото и да се мъчат американски джазмени да се опитват да влязат под кожата на Генсбур (примерът с „69, еротичната година“ на барабаниста Тод Бишоп), резултатът е повърхностен и в най-добрия случай, чисто илюстративен.

 

 

Джаз, еротика, литература – французите определено имат с какво да се гордеят. И не става дума за Сторивил, френският Ню Орлийнс като люлка на джаса, станал джаз. Джас, от жасмина, с който са се пръскали леките момичета, на които първите джазмени са акомпанирали на пиано в салоните, където са излагали прелестите си на показ. А за репликата на Борис Виан за музиката на Елингтън – „толкова еротична, че става мистична и толкова мистична, че не може отново да не стане еротична“. Достатъчно е да си помислим за парчета, като “Sophisticated Lady” (1933) и “Creole Love Call” (1927). Две години по-рано в Париж, в Театъра на Шан‘з‘Елизе са едни от първите джаз-вариететни представления на „Ревю негр“ с Жозефин Бейкър.

 

 

Мястото е избрано неслучайно – театърът току-що превърнат от новия си собственик в мюзикхол, носи славата на „скандалната“ постановка на „Пролетно тайнство“ (към което се съотнася и героят ни от началото, Фред Палем и групата му „Тъпанно тайнство“), с която е открит в 1913. Но еротиката не е само сценична – първоначално Жозефин е само танцьорка и модел на плакатист и има време докато посвети на Париж най-известната си песен „Имам две любови“ (1930). Съчетанието на невинност и лъст, типично за Бейкър, ще е и водещото при приемането на един от символите на куул-джаза, любимецът на всички момичета от 50-те досега (ако са открехнати на тема джаз) – Чет Бейкър. Нищо че за Кокто това е „опитомена катастрофа“, а според други критици (Андре Левенсон) става дума за „оплождане на бялата култура (Стравински, Равел), което е положително, „стига да не се прекалява“. И така до ден-днешен – по Лафонтен – „любов без любене е малко, любене без любов е нищо“:

 

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 14/08/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: