Конрад Хъруиг, латино-странaтa на американския тромбон

08/09/2020

След работата си по поредицата „Латинската страна на…“, в която в последния четвърт век американският тромбонист и аранжор Конрад Хъруиг представи Джон Колтрейн (1996), Майлз Дейвис (2006), Уейн Шортър (2008), Хърби Хенкок (2010) и Джо Хендерсън (2014), дойде ред и на Хорас Силвър. Да не забравяме, че е работил като сайдмен с двама от тях – с Майлз Дейвис на последния му концерт в Монтрьо (1991) и с Джо Хендерсън в албумите му от 1996 и 1997. Всички, които слушат джаз, знаят, че нещата там са така – жестовете се връщат, когато сайдмен те кани или използва твои творби, обикновено приемаш. Помня, че в първите ми срещи със звезди като Пако де Лусия, Жан-Люк Понти и Карлос Сантана винаги се интересувах дали запазват приятелските си отношения и след края на проекта или просто си остават колеги. „Свирили сме заедно“ в едни случаи означаваше първото (по-рядко), а в други – второто (малко по-често, но по-добре да не се генерализира). А и всички те питат с кого си свирил, за да те преценят кой си.

 

 

Е, Конрад е тромбонист, който в своите албуми, посветен на латинските страни на Колтрейн, Майлз, Уейн и Хърби ще покани хора като Пакито де Ривера, Еди Палмиери и Ренди Брейкър, а в проекта за Хендерсън гост му е Джо Ловано. Излишно е да казваме, че и той е бил техен сайдмен дотогава. Досега всичките албуми от поредицата са номинирани за „Грами“, без нито един да е удостоен с отличието. Не се наемам да прогнозирам бъдещето на „Латинската страна на Хорас Силвър“, където му гостува Мичел Камило. За пръв път те свирят подобна програма два месеца след смъртта на Силвър в 2014 в нюйоркския „Блу Ноут“, където са записвани и другите албуми от поредицата. Записът на албума отново е в клубна атмосфера, три години по-късно. „Латинското“ в произхода на Силвър (Кабо Верде) е малко по-силно от това при останалите от поредицата, но това не прави албума нито „латино“, още по-малко „саудаджи“.

 

 

Конрад Хъруиг е умел аранжор, който добре познава изискванията на американската аудитория, която благоговее към идолите си и техните стандарти и затова новаторството му е обект на приятелски закачки от рода на „фрустриран саксофонист в кожата на тромбонист“. Въпреки че „Даунбийт“ опровергава дори и добронамерени шеги, класирайки Хъруиг сред водещите световни тромбонисти от началото на новото хилядолетие, без значение дали го слушам в „Маскалеро“ на Шортър или „Найма“ на Колтрейн, тромбонът е винаги на втори план, без шеметни импро-сола и обрати, като в последната продукция пианото на Камило напълно го отвява във финалното „Nutville“ (дори и в дескаргата). Това далеч не значи, че албумите именно по тази причина не получават „Грами“, а и какво значение би имала наградата, ако музиката е въздействаща.

 

 

Тук идваме на т.н. „латинизации“, които нито са свирени от ентертейнъри като Тито Пуенте, нито носят заряда на „Иракере“ от времето на Артуро Сандовал и „Тата“ Гуинес. Дори и благодатни парчета като „Filthy McNasty“ или „The Cape Verdean Blues“ остават на нивото на приличен джем-сешън, където всеки инструмент е като хронометриран. Дори и познати ни от други времена „зверове“ като тромпетистът Алекс Сипягин и саксофонистът Игор Бутман (гости на Херуиг), влизат укротени на доминираната от Камило арена. Оригиналните композиции нито печелят, нито губят от подобен подход – просто от магията на живото свирене е останало това, което лесно може да бъде възпроизвеждано безброй пъти на външен носител. Предвидимостта далеч не е стигнала степента на досада, в която не дочакваш края на парчето, но и не сме далеч от излъганото очакване, че нещо все пак ще е в състояние да ни изненада. Е, не липсват и мигове на тромбонни откровения, при това в най-лиричните моменти (средата на „Peace“) и именно те правят слушането на албума приятно.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 08/09/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: