Игрите на Чик

21/09/2020

Лятото на 1992. Чик Кърия и Боби Макферин издават съвместния “Play”. Началото е ни повече, ни по-малко “Spain”, което е прочит на Чик върху „Аранхуес“ на Родриго. Не мога и да мечтая, че след по-малко от година ще съм приседнал в нозете му в гримьорната му в НДК, час преди концерта му в София в компанията на ерудити като Данчо Рупчев и Людмил Георгиев. Изчаквам ги възпитано с въпросите им и като ми идва реда го питам дали е взаимствал директно от Родриго или е минал през Майлз (“Sketches of Spain”). “О, как мислиш, че съм открил Родриго, ако не е бил Майлз – признава Чик. И като капак, без да се замисля за миг, като му казвам, че следващата седмица започвам джаз-предаване по Националното ни радио и дали може да ми стане кръстник, казва “Hi, this is Chick Corea and you are listening to Jazz Plus and I hope you enjoy you are here” (“здрасти, аз съм Чик Кърия и вие слушате Джаз+ и се надявам да се кефите, че сте тук“). Урок по импровизация. Краят на лятото на 2020. Чик издава двоен албум “Plays”. И като на следовник ми праща мейл „Изкуството на импровизацията“.

 

 

Не съм му писал, че соло концертните му записи ме връщат назад към София, където програмата бе сходна – най-вече с включването на откъс от цикъла му “Children Songs”. Не помня дали в първата ни среща стана дума за многозначността в няколко езика на думата игра/свирене. Но не случайно, когато студенти питат Чик как да се научат да импровизират, той им дава примера с прохождането на дете, което пада и става и продължава напред.

 

Така е и в музикалните импровизации. И в детските игри. Няма по-благодатни моменти от тези да гледаш порастването на дете и импровизацията на музикант от класата на Чик. Всъщност, понятието за класа е по-скоро концепция за способност за изненадване на публиката с неочакван обрат, отколкото състезание по виртуозност. Но само добрите музиканти могат да бъдат без да се правят, че са. Без значение, дали свирят с или без импровизации Моцарт, Скрябин, Бах… Или себе си. Или „Златния американски джаз-сонгбуук“. Соло, в дует (с двама френски музиканти) или както дойде. Например с Кийт Джарет (не е в албума):

 

 

Десетилетия на сцена нямат винаги адекватно регистрирано присъствие, без значение аудио или видео. Да не говорим за умората от турнетата, които макар и изпълнявани в максимална концентрация, не винаги предизвикват тръпката, известна на испански като дуенде, а на английски малко или повече като фийлинг. Затова слушането на двойния албум на Чик, няма как да ни потопи във всичките сценични атмосфери и да ни накара със затворени очи да се почувстваме едновременно или последователно в Париж или в Берлин или в Клиъруотър. Още в началото на първия диск (запис от САЩ) той вкарва публиката в час с опита си да събере в едно Моцарт („Mozart Piano Sonata in F, KV332 (2nd Part – Adagio) и Гершуин („Someone To Watch Over Me“) и като добър ентертейнър да ги накара да вокализират с него. Да, и Моцарт, а след парче, и Скарлати се подават на импровизационните му умения. Соло концертът е върховно изпитание, но и не по-малко върховна свобода. А Чик знае какво да прави, за да се почувства и аудиторията му свободна. Нотите са там – повече или по-малко, според усещането му в момента, ритъмът може да бъде забавян или обратно. Но настроението е а ла Моцарт – ако е живял в златните години на джаза, а ла Гершуин – но преди да се е родил, от времето на романтиците. Това, че нямаме записи на Шопен и компания не значи, че те не са били като Чик, особено в компания на приятели и са свирили само партитурите си.

 

 

“Aз съм част от една традиция на пианисти, които като композитори винаги се вглеждат и назад” – споделя Чик. “Имам афинитет към всички композитори в албума, чувствам ги като близки приятели”. Подборката му ни води до творците, под чието влияние се развива – и Бил Еванс, и Телониъс Монк са там. Но там са и Стиви Уондър, и Антонио Карлош Жобим, и  Пако де Лусия, на които посвещава словесни въведения, които правят от двойния му диск истински документ за дълбоката му личност.

 

Доста отвъд залитанията по съмнителна религия, която поне пред мен му костваше анулирането на втората част от концерта му в един фестивал, където имам привилегията да съм дългогодишен гост (след опита на Чик да раздаде флайъри на публиката за сектата, на която симпатизира. Директорът на фестивала бе принуден да прекрати концерта заради нарушаване на условията на договора). Но артистът затова е артист – с върховете и паденията си, с моментите на вдъхновение, музикалните портрети на приятели и игрите в свиренето си.  Като в случая не знам кое е по-добре, по закона за езиковата икономия всичко да е една дума – игра, или с няколкото термина да се чувстваме по-заобиколени от нюансите.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 21/09/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: