Дж. Д. Селинджър: писателят, който не искаше да бъде известен

21/09/2020

Миналата година се навърши точно един век от рождението на Дж. Д. Селинджър и точно едно десетилетие от неговата смърт. И през цялото това време той остава загадка. Считан за най-важния американски писател след Втората световна война, той обръща гръб на славата и заживява в уединение. Той е писателят, който става известен, колкото с прочутия си роман „Спасителят в ръжта“, толкова и с последвалото го 50-годишно отшелничество. Той е известният писател, който не искаше да бъде известен. „Спасителят“, който, за да спаси себе си и творчеството си, се обгръща в мистерия, заживява изолирано и все по-рядко издава други творби след „Спасителят в ръжта“. Въпреки всичко, там, усамотен в къщата в Ню Хампшър, продължава да пише. Това творчество обаче никога не вижда бял свят.

Пътят към Холдън Колфийлд – омразната 1942-а

 

Джеръм Дейвид Селинджър е роден в първия ден на 1919 година в Манхатан, Ню Йорк. Въпреки че началото на живота му не издава много за това какъв ще стане той, спокойно може да се каже, че известният образ на несигурния и бунтуващ се тийнейджър Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта” е базиран на самия автор.

 

Когато Селинджър е записан в ново частно училище, той не успява съвсем да се впише (а в последствие е изключен, както и героят му Холдън) и намира начини да се утеши. Пише за училищния вестник и играе в пиеси, показвайки завиден талант в актьорското майсторство. Започва да мисли да стане актьор – идея, на която баща му се противопоставя и бързо потушава, изпращайки го във военно училище.

Но тъй като в началото на живота си Селинджър е точно обраното на отшелник, общителността му и желанието му за кариера в развлекателната индустрия го откарват на палубата на круизен кораб, където през 1941 г. за кратко ще работи като мениджър и аниматор. Участието му в шоубизнеса обаче ще приключи бързо. В рамките само на три седмици корабът, на който работи, е отнет от американската армия, за да служи в полза на САЩ във Втората световна война.

 

Оказва се обаче, че не само корабът е „привикан“ в служба. На следващата година 21-годишният Селинджър също е призован. Това негово отсъствие от Америка ще бележи не само психиката му, съсипана от чудовищните гледки във войната, но и първата му любов. Малко преди това той е започнал връзка с 16-годишната Уна О‘Нийл, в която е силно влюбен. Но дали заради неговото отсъствие, или поради известността и обаятелността на една друга личност, той не успява да я задържи. Малко по-късно тя ще стане съпруга на 54-годишния тогава Чарли Чаплин. За тази сватба Селинджър ще разбере докато е още на бойното поле. Може би именно нейното отхвърляне ще го накара цял живот да търси дубликата ѝ в момичета, които са доста по-млади от него.

 

Още нещо белязва тази 1942 година. Преди Селинджър да се присъедини към войната, той е започнал да пише за „Ню Йоркър”. През тази година списанието отказва да издаде седем от неговите истории. За щастие одобряват разказа „Незначителен бунт извън Медисън“, където за пръв път се е зародил образът на Холдън Колфийлд. Но ето че същият месец войната взима нови размери, японците нападат „Пърл Харбър“, списанието обявява историята като негодна за публикуване, а съкрушеният Селинджър няколко месеца след това е призован в армията. Съвсем разбираемо по-късно той ще напише:

„Мисля, че ще мразя 1942-а докато съм жив, просто по основни причини.“

 

„Спасителят в ръжта“ и прословутото отшелничество

 

„Исусе! Той има страшен талант“ са думите на Ърнест Хемингуей за Селинджър. Двамата се срещат в Париж и малко по-късно Селинджър ще пише на Хемингуей, че единствено техните разговори са били позитивен спомен от войната. Защото всичко друго е разруха, смърт и последвалите за автора нервна криза и психическо състояние, което днес биха диагностицирали като пост травматичен шок. Бъдещите думи към дъщеря му са показателни за дълбоката и неизлекувана рана в душата му, породена от войната:

„Никога не можеш наистина да махнеш миризмата на изгоряла плът изцяло от носа си, без значение колко ще живееш.“

 

Но ето че дори в тежките времена на бойното поле Селинджър е съумял доколкото може да се опази. Пишейки. Именно сред куршумите и постоянно надвисналата смърт, наред с други произведения, той пише първите шест глави от „Спасителят в ръжта“ и „разнася тези глави със себе си почти като талисман, който да го опази жив”.

 

1951-а е и „Спасителят в ръжта“ е публикувана. Още с първото изречение на книгата, често сравнявано с началото на „Приключенията на Хъкълбери фин” на Марк Твен, Селинджър задава тона, че той няма да е обикновен разказвач. Тази книга се превръща в библия за едно цяло поколение, а мразещият лицемерието и фалша Холдън Колфийлд – в гласа на непокорните тийнейджъри на това поколение.

И ето че славата на Селинджър изведнъж е толкова голяма, че става непосилна за него и също като Харпър Ли изпитва нуждата да се оттегли след единствения си най-голям шедьовър. Само две години след издаването на романа той напуска Ню Йорк завинаги и се отправя към Корниш, Ню Хампшър. Там ще живее остатъка от живота си, работейки в къщата си, далеч от шумотевицата, суетата и вниманието, което се оказва – не е искал.

 

В това свое „отшелничество” той живее със своята втора и по-млада съпруга Клер Дъглас. Техният брак обаче ще приключи 12 години по-късно, тъй като странностите на Селинджър (които са били много, включително постоянна смяна на вярвания, религии и учения) я докарват до изтощение. След като ексцентричността на автора превръща Клер в самотно хипи, горящо сутиените си, тя казва, че не може повече и подава молба за развод. Тя очевидно вече не може да се справи с особената личност, в която съпругът ѝ се е превърнал.

Селинджър остава в своята къща, превърната в същинска крепост, която да го опази от външния свят, до края на живота си. Тази негова крепост според него опазва и творчеството му. Защото дори след последната му издадена творба през 1965 г., той продължава да пише, но не и да публикува. В едно от малкото си интервюта той обяснява своето отшелничество и нежеланието да издава написаното съвсем просто:

“Има един прекрасен мир в това да не публикуваш. Спокойно е. Тихо. Публикуването е ужасно нахлуване в моето пространство.” 

 

Неговата странност и изолираност се превръщат почти в култ към личността му, определяйки го като един изключително странен отшелник. Но зад изявената екстравагантност, може би, се крие просто желание хората да го разберат чрез творчеството му, желание за спокойствие и личен живот. Нищо повече. Нищо толкова мистериозно.

“Известен съм като странен, отдалечен човек, но всичко, което правя е да се опитам да защитя себе си и своето творчество.” 

 

 

Гергана Цанкова

от

публикувано на: 21/09/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: