Джазът и ислямът, част 1 – поглед отвън

09/11/2020

Франция, началото на 60-те. Алжир и останалите френски колонии в Магреб вече са независими, но до големите кризи в арабския свят има още доста време. Да не говорим за настоящата във френско-турските отношения, която в никакъв случай не бе предизвикана от компилацията “Ча-Ча-Ча в харема”, без да твърдя, че карикатуристите на Шарли Ебдо в корицата си със “султана” не са ѝ се кефили (което не знам, не знам).

 

Фрустрация, завръщане в една друга Родина на родените на другия средиземноморски бряг, които са наричани “pieds noirs” (букв. Черни нозе). Това е от една страна. От друга са продължаващите фасцинации от Ориента, присъщи на сънародниците на Ламартин от времената на неговите „Ориенталски пътешествия“. За по-любознателните и с по-добри финансови възможности го има „Ориент-Експрес“, но до масовия туризъм има също много време. Но къде е мястото на ча-чата в този ориенталски микс? По-скоро тя е с времеви измерения – идването ѝ в Европа е успоредно с това на боса-новата и както и при нея, опосредстващата роля на североамериканския джаз не е за подценяване. Веднага след революцията на Фидел, към американските джазмени се присъединяват и немалко кубинци и терминът афро-кубински (афро-карибски) става напълно съотносим и до джаза. Заедно с лудостта по мамбото, тази по ча-ча-ча обикаля Европа, като не подминава дори и България.

 

 

А какво по-лесно и интересно за някои родени в арабския свят музиканти, които избират Франция, да смесят своите ритми с екзотичните кубински и бразилски такива. Те не са сами – има свидетелства за американски джазмени, които включват арабески в творчеството си, извън станалите вече христоматийни Дейв Брубек („Блу рондо а ла тюрк“) и Дизи Гилеспи („Нощ в Тунис“), да не говорим за тандема Елингтън-Тисол („Керванът“) и за евразийските сюити на самия Дюк. С един от тях, Ахмед-Абдул Малик и неговия сахарски джаз вече ви запознахме. Сега е ред за барабаниста Бени Бенет, който е в компанията на марсилския диригент и композитор Лео Кларан в една интересна компилация, издание на авторите на „Чик-чик, босата във Франция“. Името ѝ е „Ча-ча в харема“, добро начало за парада на асоциациите, свързани с Ориента. Културологични – „Иншала“, „Багдад“, „Лорънс Арабски“. Кулинарни – „Шиш кебаб“, „Баклава, локум, кадаиф“, „Турско кафе“, „Кускус“. Не е излишно да припомним, че филмът с Питър О‘Туул и Омар Шариф „Лорънс Арабски“ има седем награди „Оскар“. За френските артисти с корени в арабския свят също предстоят блестящи кариери – от Далида до александрийския грък Демис Русос.

 

 

Парчетата в компилацията имат доста повече прилики помежду си, отколкото реална добавена творческа стойност. Нищо чудно – макар и под различни имена, изпълнителите и аранжорите си остават едни и същи (Кемал Рашид и Мохамед Бен-Абд е всъщност самият Лео Кларан, който вече споменахме в началото). Лео работи в Париж под артистичното ръководство на, както го наричат френските медии, „най-големия продуцент за всички времена“ – Жак Канети, брат на родения в Русе нобелист Елиас Канети (повече за него в трудовете на колегата Владо Гаджев). Музиката от „Ча ча в харема“ е това, което в онова време е прието да се слуша като екзотика – нещо еквивалентно на програмираните в стрийм „Дуенде“ Има Сумак и Лес Бакстър. И вместо финал – още две имена, чиито композиции също са част от компилацията. Имена, достатъчно известни сами по себе си, за да се включваме с биографични подробности – Реймон Льофевр (любимец, заедно с оркестъра си, на музикалните редакторки в БНР от 70-те) и  авторът на музиката към „Лорънс Арабски“, Морис Жар, бащата на Жан-Мишел.

 

Без да е корица на “Шарли Ебдо”, тази на компилацията е доказателство, че свободата на изразяване е и ще остане непреходна ценност. И не може да бъде победена от клишета, притворство и насилие от какъвто и да е вид. “Cha-cha-cha, que rico cha-cha-cha”!

Людмил Фотев

от

публикувано на: 09/11/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: