Коректна ли е политическата коректност?

07/10/2020

За много хора политическата коректност означава да говориш без да обиждаш никого. Това звучи чудесно! Защо трябва да се обиждаме, защо трябва да има език на омразата. В действителност нещата не са толкова прости. Политическата коректност е социален феномен, който доведе до сменянето на името на литературна творба, която съществува от десетилетия. Доведе до налагането на задължителни квоти, за да може филм да бъде номиниран за Oскар. Започна се дебат дали е расистко, че в шаха белите фигури започват първи. Критерият кое е политически некоректно е вял. Всеки може да обвини друг, че е политически некоректен, което ясно може да бъде видяно в стотиците съдебни дела инициирани от БХК. Но откъде произлиза всичко това? Интересното е, че от марксизма.

Марксизмът разглежда човешката история като икономическа борба на класите (хора, които имат и хора, които нямат), като под имане и нямане се има предвид материални и финансови блага, поради приетата доктрина, че най-ценното, което хората смятат, че могат да притежават, са парите.

 

Марксистката теория поставя социалната несправедливост като причина за цялостното страдание на хората през целия им живот. Това е нереалистичен поглед върху нещата, защото както е посочил Достоевски, а и както е заложено много преди това в християнските предания, животът сам по себе си е страдание и отстраняването на един фактор, който причинява страдание, единствено ще доведе до концентрирането на индивида върху друг. В природата на хората е заложено да не могат да живеят в утопична среда, в която им е осигурено всичко. Въвеждането на някакъв утопичен социален ред в обществото няма да премахне всички несправедливости и жестокости.

 

Комунистическите партии често промотират съчувствие към нямащите, респективно и най-често към работната класа, но мотивите им рядко биват толкова чисти. Историята е показала, че техният основен мотив най-често се явява омразата към тези, които имат (главно биват посочвани капиталистите). Това твърдение допълнително се потвърждава от историческите сведения за милионите избити по време на комунистическите режими. Режими, защото това явление не е единично само в бившия СССР, но и в Китай, Северна Корея, Камбоджа, Виетнам. Обикновено тези масови избивания се приписват на култа към личността на тоталитарния лидер, но фактите говорят друго. Ако в действителност основният мотив зад комунистическата идеология бе съпричастност към бедните, то наложилите тези мотиви щяха да са много по-концентрирани върху това да обезщетяват бедните за досегашните им страдания и немотия, а не да наказват и избиват богатите, заради чистата ненавист към тях.

Александър Солженицин разкрива грозната реалност зад комунистическата система чрез своята книга „Архипелаг ГУЛАГ“, която е базирана на неговия опит в трудовите лагери, където е прекарал голяма част от живота си.

 

От комунистите минаваме към Постомодернистите (най-известните от тях са френските интелектуалци – Мишел Фуко и Жан-Пол Сартр). Те обичат да пропагандират и да се асоциират с марксистките леви възгледи, най-често съпричастността към бедните. Това поставя под съмнение мотивът на самите постмодернисти, които се смятат за инициаторите на „политическата коректност“.

 

Постмодернизмът може да се разгледа като трансформация на марксизма. Опростено казано, постмодернистите се явяват врагове на йерархичните структури, като смятат, че те са изцяло базирани на сила и власт. Рухването на йерархиите ще доведе до появата на нов обществен ред, в който всички ще бъдат равни. Реално погледнато това би довело до катастрофални последствия за човечеството. Именно йерархиите, които съществуват много преди самата поява на човечеството, са тези, които предотвратяват индивидите от това да се самоунищожат. Честно ли е за един заек, че вълкът може да го изяде, а заекът не може да изяде вълка. Не, но така функционира йерархията, наречена хранителна верига. В съвременното демократично общество йерархиите рядко се базират на сила, а на компетентност.

Според постмодернистките възгледи дори само един фрагмент от реалността ни, какъвто се явява литературата, може да предизвика неравенство. Една литературна творба не може да бъде оценена като „добра“, „велика“, „лоша“ и тн. Тя може да бъде разгледана единствено като средството на дадена личност  (автора) да възвеличае и подпомогне социалната прослойка, в която се намира. Наричайки една творба добра, човек единствено дискриминира другите автори като казва, че техните творби не са добри. Тази логика може да се приложи към всеки друг аспект от живота. Познато ли ви е това извъртане на думите и фактите, така че винаги някой да излезе обиден?

 

Проблемът при постмодернизма е, че внушава идеята, че можем да сринем до основи всичко, което крепи съвременното общество, защото то (съвременното общество) е базирано единствено на власт и сила. Критикувайки и отричайки го ние отнемаме неговата легитимност или просто казано – смисъла на самото му съществуване. Когато вече сме го разрушили, ние моделираме обществото по начин, по който то вече не би трябвало да страда от несправедливости, защото сме му наложили нов социален ред. Ние сме го избавили от несправедливостите на предишното общество.

 

В много страни образователната система е на този принцип – опитва се да моделира учениците по един и същ начин, като избягва индивидуалния подход, който би индикирал различия между учениците. А различията индикират, че някои биха могли да бъдат по-„привилегировани“ от други, което е точно обратното на идеята за равенство. Проблемът се състои в това, че идеята за равенство идва от омразата и завистта към тези, които имат, а не от съчувствие към нямащите (това е в случай, че приемем марксистката доктрина, че обществото е разделено на имащи и на нямащи). Тук именно се заражда проблемът към цялостната концепция за политическата коректност – че тя произлиза от идеологията на постмодернизма. Имайки предвид, че посмодернистите смятат, че даден аспект от живота може да бъде интерпретиран по безброй начини и нито един от тях не би трябвало да бъде по-водещ от другия, то единствено можем да заключим, че всяко нещо, което политически коректната идеология критикува, всъщност е нещо, за което някои завижда и смята, че друг несправедливо го притежава.

 

Идеята на този текст е да направи един апел към вас – читателите. Добре е да бъдем много внимателни с политическата коректност и да следим зорко откъде произхожда тази емпатия към ощетените, за да сме сигурни, че не е прикрита омраза към привилегированите. Идеология, която отрича съществуването на всичко друго освен сила, не може да използва нищо друго освен сила. И историята ни го е доказала.

Георги Карамфилов

от

публикувано на: 07/10/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: