Скот Фицджералд и изгубеното поколение

12/10/2020

По време на война враждуващите страни изкопават окопи – дълбоки, изпипани, оградени с бодлива тел. В тях войниците се крият от вражеския огън. А между окопите на враговете се простира земя, на която всеки е незащитен, объркан, изплашен – така наречената „ничия земя“.

 

„Изгубеното поколение“ от 20-те години на XX век, към което се причислява Скот Фицджералд, се намира точно там – в една „ничия земя“. Живеят и творят в години, в които вярата в предишните ценности се е стопила, моралните устои са сринати, а животът се е превърнал в безцелна хедонична игра. Самият Фицджералд описва вътрешните борби на това поколение от наречената от него „ера на джаза“ в своето творчество, превърнало го в един от най-великите американски писатели на XX век. За съжаление, едва след неговата смърт.

Американската мечта

С времето фразата е еволюирала и историята е нанесла своите промени върху значението ѝ, но едно е сигурно – тя винаги се е отнасяла до перспективата за успех. Но оригиналната „Американска мечта“, представена преди повече от век, не е била индивидуална мечта, а мечта за равенство, справедливост и демокрация. В „Страната на неограничените възможности“ чрез упорита работа и социално равенство всеки е можел да постигне успех. Това е бил основният принцип и елемент от мисленето и живота на американците преди Първата световна война. Американската мечта е била мечта на възвишените надежди и ценности. Нещо, което ще бъде брутално потъпкано с началото на новия век и с избухването на познатата още и като „Великата война”.

„Не пишеш, защото искаш да кажеш нещо, пишеш, защото имаш какво да кажеш.“

 

Франсис Скот Фицджералд има да каже нещо още преди да се роди на 24 септември 1896 г. в Сейнт Пол, Минесота. Или поне той така смята. Има нещо трагично, случило се няколко месеца преди той да се появи на бял свят, което вярва, че се е отразило на съдбата му да стане писател. Три месеца преди той да проплаче умират двете му сестри и когато е вече възрастен, ще напише, че мисли, че точно тогава е започнал да бъде писател. Защото след загубата на децата си (а в последствие и на още едно), майка му ще съсредоточи цялата си любов към малкия Скот. Тази любов обаче няма да му донесе нищо повече от „крехко его”, социална дистанцираност – тема, която го притеснява цял живот – липса на дисциплина и напиращо желание за свобода от здравата любовна хватка на майка му. На моменти той изпитва към нея почти неприязън. И в тъмните кътчета на съзнанието си той цял живот ще крие миналото, което го е направило, това което е.

Мрачен микс младост и детство

 

Невъзможността да се социализира, и то в правилните среди, Скот Фицджералд запазва малко от вината и за баща си. Човекът, който два пъти се проваля като бизнесмен и в крайна сметка връща семейството отново в Сейнт Пол, след няколко годишен престой в Ню Йорк. Човекът, който превръща семейството в представител на една социална класа на „елегантна бедност”, далеч под тази, с която момчетата от града общуват. Човекът, който издържа семейството от парите на съпругата си. Човекът, който започва да харесва алкохола малко повече от необходимото. И все пак – човекът, който се гордее с малкия си красив син, а след това и с младежа, който служи по време на Първата световна война. Колкото и донякъде незабележителна да е била тази служба.

Първата световна война и смъртта на идеалите

 

За Америка, или поне първоначално, войната не се отнася за нея. Тя и нейните граждани чуват далечните тътени, знаят, че някъде умират хора, но сякаш гледат отстрани кървавото представление. Но ето че Първата световна война влиза и в техния живот, а пък американските войници влизат във войната с идеята за една рицарска борба за ценности, доблест и честност. Войната обаче, с нейните жестокост и варварство, взима тези устои и ги срива, смачква американската мечта и всички предвоенни идеали. Америка, както пише Джон Стайнбек , заприличва на „здраво, ала неопитно момченце”, на което му е смачкано нослето „и после страшно го боли”.

 

Скот Фицджералд постъпва в Американската армия през 1917 г., без да завърши университета в Принстън, в който вече е започнал своето литературно развитие. Въпреки че Фицджералд има доста лека служба и не вижда ужасите на фронта (като Хемингуей например), защото така и не заминава за Франция, той се притеснява, че ще умре във войната, без да е издал нищо. Това го мотивира и той бързо написва цял роман – „Романтичният еготист“. Романът е отхвърлен, но с поощрителна бележка, а авторът е демобилизиран през 1919 г.

Изгубеното поколение в Ерата на джаза

 

Всички, достигнали зряла възраст по време или след Първата световна война, ще се превърнат в „Изгубеното поколение“. Сред и след опустошенията и смъртта идеалите им са избледнели, дори вече не си ги спомнят; духът им е сломен; американската мечта се е сринала, за тях тя е измама. Никой не знае в какво да вярва и това поколение започва да изповядва един хедонистичен начин на живот като начин на спасение. Желанието за натрупване на лично богатство взима превес, поведението им често е описвано като безцелно и безразсъдно. Размиват се всички понятия за добро и зло, за това кое е морално и кое не, и всички влизат в така наречената от Фицджералд „Ера на джаза“. „Беше ера на чудеса, беше ера на изкуство, беше ера на крайности, беше ера и на сатирата”, както пише по-късно той.

 

Макар военните преживявания на самия Фицджералд да са мирни, той също като всички останали излиза променен от войната. Защото той може и да не е видял смъртта в очите, но е чувствал страха от нейното постоянно присъствие. И всички свои и всеобщи вътрешни борби на това изгубено поколение са описани ярко в шедьовъра му „Великият Гетсби”, където старите ценности и добродетели (донякъде все още във Фитцджералд) са въплътени в разказвача Ник Карауей. Романът е един исторически фон на избухващите в постоянни пиршества и разкрепостено поведение бурни години от второто десетилетие на миналия век.

И макар че след нейното издаване през 1925 г. книгата няма успех, а през 1940 г. – годината на неговата смърт – са продадени само 70 копия, днес тя е смятана за един от най-великите романи, писани някога.

 

Франсис Скот Фицджералд умира от инфаркт на 44 години, смятайки себе си за провал. Тежкият алкохолизъм, съпътстващ го цял живот, повлиява на здравето и репутацията му. Дори когато в нощта преди смъртта му заедно с тогавашната си приятелка Шийла Греъм излиза от премиерата на нов филм и изпитва замайване и му е трудно да върви, разстроен той я пита: „Мислят, че съм пиян, нали?”. Неговите демони обаче не му пречат да напише някои от най-добрите произведения в американската литература, уловили една бурна епоха, в която думата „джаз” все още не означава само музика, а секс, свобода и едно ново, „изгубено поколение”.

 

 

Гергана Цанкова

от

публикувано на: 12/10/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: