Некомерсиалните творци: Дилян Георгиев

14/10/2020

Дилян Георгиев е дете на 90-те, което разбива клишето, че програмистите с трудност могат да се изразяват. Той се разбира не само с езиците за програмиране, но борави успешно и с езика на поезията. Автор е на две поетични стихосбирки – “Диамантен” и “Счупен”, водещ в подкаста 90’s Kids Podcast и отговорен редактор в студентската медия “Слово 111”. Дилян е творец по душа и програмист по професия, затова пред Бинар той разказва лесно ли е да си поет в този съвременен свят, какви са трудностите, когато си започнал от друга професионална сфера и какво е състоянието на литературата в момента.

Между кодовете как намираш време за поезия? Или самите цифри са метафорична азбука?

 

Ще прозвучи тривиално, ако кажа, че кодът е поезия, но от гледна точка на самото изкуство. Смея да твърдя, че писането на код е донякъде и творчески процес. В рамките на моята работа изразът „Какво си натворил?“ придобива и такива измерения – на програмистките инструкции – извън нея поезията се намества в лоното на българския език, което е по-разбираемо за хората извън IT.

Често бягаш от клишетата в писането, но какво представляват те сега в литературата и в частност в поезията?

 

Първо искам да подчертая, че творческият процес е най-ефективен, когато протича естествено. Или поне така е за мен като човек, който не претендира да си изкарва прехраната с писателстване. Та в естествения ход на писането е съвсем нормално да попаднеш на клише – къде – съзнателно, къде – не. Но важното е в последствие като погледнеш цялостното излъчване на творбата, да можеш да ги идентифицираш тези клишета и да помислиш дали можеш да им приложиш своята стилова рамка – понякога е постижимо, понякога няма нужда, понякога имаш нужда от помощ. Когато си купиш ваза и видиш, че съседите ти също имат такава, не я чупиш, за да кажеш „Моята е различна“, защото… вече нямаш ваза, а парчета, които са изгубили своята функционалност. Затова приемаш, че чашите в любовното ти стихотворение ще са пълни с вино, но пък може завесите да са друг цвят или дори героят да не е в познато на читателя пространство – оставяш въображението да работи.

Поезията без кои автори нямаше да представлява това, което е?

 

Трябва да се отбележи, че тук имаме две направления – глобално и локално. Има автори, които са световни имена в това, което правят – Шекспир, Данте, Байрон. Любимата ми метафора, макар и вече изтъркана, идва от „Божествена комедия“ – в „Счупен“ застъпих тази парадигма за наказанието, освестяването и извисяването като част от духовния път на героя ми – Светлоносеца. Но за световните творци да добавя – Виктор Юго пише брутална революционна поезия. Някои колеги автори правят преводи на чужди писатели, които са им направили впечатление. Иначе всяка държава си има своите духовни водачи – в Португалия се запознах с творчеството на Фернанду Песоа – брилянтен поет и философ. В България си имаме Вазов, Ботев, Яворов или от по-близките във времето – Христо Фотев, Дамян Дамянов, Валери Петров. В наши дни всеки един от поетите, които горят в това, което правят, волно или неволно стават част от направлението Модерна българска поезия. И тези автори блестят или ще започнат да блестят сред плявата и ще дадат нов тласък в културен аспект.

Като човек работещ в IT сферата, как успяваш да привлечеш хората на науката в поезията?

 

Първо искам да опровергая едно доста грешно възприятие, че хората на науката са далеч от изкуството или не могат да творят. Разбира се, че могат – даже е наслада да чета стихове на такива автори, защото можеш да проследиш подредения хаос на Аз-а и как той се подчинява на възприятия, типични за хората от научните среди. Например, Съюзът на българските учени издава стихове, писани от академици, някои от тях са ми преподавали и не съм и подозирал, че пишат и се интересуват от поезия. Така че няма нужда да привличам никого – човекът с усет за тези неща бързо се ориентира – друг е въпросът дали средата в България предразполага развитието на изкуството в научните среди и не само.

Получавал ли си критики, че освен с писане се занимаваш с подкаст и студентска журналистика?

 

Не, честно казано. Даже се получава една интересна ситуация, в която се самокритикувам, заради това мое желание да съм мултифункционален. Не искам да съм човек тип „на всяка манджа мерудия“, но почти във всички случаи участието ми в такива дейности се реализира по покана на някого – мой приятел или човек, прочел за мен някъде нещо и проявил интерес. Гледам да имам разнообразен опит и да знам, че не изпускам нещо интересно. Естествено тук става въпрос и за експертиза – как си ме представяш да строя ракети или да обяснявам химия? Не е възможно. В много от случаите предпочитам експертите да работят. Аз само помагам, ако мога.

Кое качество най-много те дразни в съвременните български автори?

 

Егото им. И това звучи смешно от устата на човек, който има силно изразено его и обича да говори за себе си. Но това, което ми се иска да се разбере е, че егото е огледало на опита – особено тази част от опита ти, която е свързана с външна инициатива. Например, преди година ме поканиха в Аудио романа на Таня Мир „Нестинарски танц“ – тогава я бях виждал само на отделни събития – не сме говорили задълбочено. И тя ме покани да участвам в рубриката за импровизации на Емил Янев в БНР. След последния запис Таня предложи на мен и всички автори да издадем аудио романа в книга и година по-късно книгата е факт. Та… за егото да кажа – много млади автори се появиха, проблеснаха и залязоха като фойерверки. С голямо самочувствие на артисти, но без този опит, който виждаш в други хора, например. Няма го и онова присъствие и плътност в тяхното излъчване – да знаеш, че тези хора ще правят достойни дела. За себе си изготвих други методи за измерване на егото – приятелите ми също ме държат на нивото, което отговаря на способностите ми.

Какво значи да си успешен автор и продадените тиражи от значение ли са?

 

Нямам дефиниция за успешен автор. Такава оценка дават читателите. Колкото до продадените тиражи – Венета Райкова е най-продаваният автор за 2018-а година. Толкова за тиражите като фактор.

Кои са твоите учители в писането?

 

Нямам учители. Или поне не съм се учил съзнателно. Противоестествено ми е да се уча на писане. Можеш да се научиш да пишеш декларации, да попълваш формуляри, документации, но да твориш чрез писане – това е друга бира. Но чета често. Не че ми остава време – напоследък редактирам повече. И така всъщност разбрах, че редакторът е една от най-важните фигури за един автор. Чуждият поглед на добрия редактор може да обърне стила ти с главата надолу и да съумееш да изградиш нов стил, който да се оцени подобаващо.

Какъв е жанрът на времето, в което живееш?

 

Живеем в трагикомедия! Изкуството е отражение на всякакви процеси – културни, социални, политически, дори икономически. Предвид това, което се случва не само в България, но и в света – хем е смешно, хем е трагично, защото като човек, който е свикнал да гледа в перспектива, виждам пропастта, към която се отправяме. Няма да влизам в политически или социални анализи, но определено масите са загубили способността си да слушат повече – донякъде това е по вина на социалните мрежи, защото дават трибуна на всички, но пък не можем да отречем свободата на словото, заради интелектуалния ни капитал. И това описва парадоксалността на времето, в което живеем – хем знаещите да говорят, хем незнаещите да знаят кога да спрат да говорят глупости.

Има ли литературно бъдеще България и как изглежда то в твоите очи?

 

България има страхотни творци, не само в литературата. Но за съжаление модата да пишеш измести таланта да пишеш. През 2016 започнах да се изявявам по литературни четения – помня какъв интерес имаше. След това бях част от една група автори, с които организирахме сами събития. След това обаче авторите станаха толкова много и толкова много от тях имаха претенции да бъдат нещо повече от другите, че това рефлектира на публиката. Какво имам предвид? Нещата, които споменахме в това интервю – клишетата, егото, неадекватната среда, ако щеш от страна на различните организации, всичко това доведе до едно свръхкомерсиализиране – до липса на метафоричност в изказа, до опростяване на структурата. Много пъти сме си говорили за т.нар. „статус поезия“ и това как авторите пишат клишетата си във формат „три думи – три реда“. Това омръзва на читателя. Необходима е повече плътност и на литературата, и на авторите. Необходими са нови лица! Необходими са примери, нови формати, които да трансформират поезията по начин, който да достига до младите хора. И това да се прави чисто и с необходимата мотивация, а не „за да се вземат едни пари от еврофондовете за култура“. Но въпреки целия този хейт, смятам, че доброто писане винаги ще намери начин да бъде оценено. Бъдещето е пред нас – наша е отговорността да го остойностим!

Михаил Митев

от

публикувано на: 14/10/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: