Акордеон vs бандонеон част 2: Ришар Галиано

24/11/2020

Историята между джаза и валса опира почти до младите години на „дяволската музика”, като географски се разпростира до Европа, включително в най-източните ѝ части благодарение на Шостакович. Галиано е един от малкото джазмени, включващи „Валс No2” на Шостакович в репертоара си, но и един от многото, повтарящи грешката на Ростропович, който я представя като част от „Джаз-сюита No2” (1938), докато всъщност е шеста част от сюитата му за естраден оркестър от 1956 (първо се появява във филма „Първият ешелон“). Популярността ѝ по света е благодарение на включването ѝ от Кубрик във филма му „Широко затворени очи“ (1999), където е кредитирана като „Джаз-сюита, Валс No2”. Но за да е объркването тотално, темата е испанска, от 1933 (“Yo te dare”) и въпреки, че Шостакович я чува от едно от испанчетата, които след Гражданската война са изпратени в Русия, тя е от противниковия лагер – фалангистите. Е, аранжиментът на Галиано по-скоро ни води до корицата на албума му, отколкото до танцуващите във валенки и шуби или пък а ла Том Круз и Никол Кидман. Да не говорим за импровизацията му след втория хорус.

 

 

Валсовете и Галиано също имат дълга връзка. Някои от включените в албума са свирени и по-рано, има такива и на баща му, и на Шопен (дори Джо Дасен го пя навремето като „Une valse triste – c’est pas toujours gais les artistes” („тъжен валс, артистите не винаги са весели“). Сати и любимата на много джазмени „Gymnopédie No 1“ е направо неузнаваема в хроматичния му акордеон, отишъл твърде далеч от традиционния за зората на френския джаз „мюзет“ (Гюс Визьор и ко). Още с първата композиция – познатата и обичана от Барбара „Най-хубавата ми любовна история сте Вие“ Галиано е дал да се разбере, че тук няма да сме в някоя носталгична прашна заличка, но също не и в катедрала, както в дуета му с Ескаик. Рафинираност – да, сенсуалност – до полуда (и да смените една буква, няма да сбъркате).

 

 

Свободните му интерпретации обагрят хита на Шико Буарке „O Que Sera“ във всички есенни рисунъци, но без грам тъга или притеснение, какъвто е и смисълът на оригинала. На подобни въпроси Галиано не чака точен отговор – опитът му струи от всеки реприз на темата, но забавеното ѝ темпо я прави неусетно успокояваща ни в колективната лудост наоколо.

 

 

При първата ни среща в София преди петнайсетина години Ришар се обърна към слушателите на „Джаз+“ с „не слушайте само джаз – суингът и фийлингът може да са присъщи на всяка хубава музика“. През годините го доказа с лекотата, с която прескачаше от „Тангария“ до Бах. Лекота, която кара акордеона му да диша заедно със слушателя с широко разтворени гърди. Но албумът на Галиано далеч не е само, както се казва третото  парче, „Souvenir d’accordéon“ (дочут от разхождащи се в сив полумрак по далечно радио например). Нищо, че там е и „Малкият цирк“, който всеки на нашата малко над средната възраст си спомня от детството (този до нас бе с тромпет на живо), дори и звучащо като романтично клише заглавие като „Любов и пролет“ е на място в ноншалантната ни разходка , която може да е в Борисовата или в Люксембургската градина. И ако албумът “Valse(s)” предизвиква „Вълнения в душата“ (предпоследната композиция), значи валсът далеч не е танц от миналото, а състояние, съзерцание, съпреживяване, съзидание.

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 24/11/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: