Акордеон vs бандонеон, част 3: Марк Бертумийо

04/12/2020

С Марк Бертумийо сме връстници и когато се видяхме за пръв път през 2004, той бе член на бандата на Ди Ди Бриджуотър при първото ѝ гостуване в София с „френския“ ѝ албум “J’ai deux amours”. Естествено ми се струваше да се обгради с френски музиканти от по-младото поколение като него на акордеона и Луи Винсбер на китарата. Вече бях слушал неговите ”Couleurs d’ici”, а в София той ми подари двете части от току-що излезлия “Jazz No Jazz”. По това време вече почти нямаше „но джаз“ – шансонът и уърлд-звучностите вече бяха част от джаза. Но това, което ме привлече при него бе „фюжъна“ му спрямо останалите акордеонисти, които познавах и най-вече Ришар Галиано, който току-що ни бе гостувал с „Тангария“. Ако е допустимо сравняването на портокали с ябълки, бих казал, че за акордеона в джаза на границата на двете хилядолетия Марк Бертумийо звучеше така, както Пат Матини спрямо класическите джаз-китаристи. Оказа се, че Пат е сред любимите му автори и че в репертоара си също включва негова музика. Пошегувах се, че на нашите години сигурно не е много трудно да те канят най-добрите, като имах пред вид Ди Ди Бриджуотър, за която той бе написал парче за албума, на който бе сред артистичните съветници. Оказа се, че дотогава вече е свирил и с Тримата Тенори, и с Демис Русос, да не говоря за Клод Нугаро и Ришар Бона, което си е съвсем в реда на нещата.

 

 

За една музика можем да съдим доколко е остаряла или просто има шанс за вечна младост, ако предпочитате, като я слушаме не много дълго – примерно 15-20 години след като е написана (и записана). В 2020 Марк изтупва от прахта записа на един свой концерт от края на 1999 в родната си Горна Савоя, където с приятели представя ”Couleurs d’ici”. Не мога буквално да му се наслушам. И не е носталгия – няма никакво хитово звучене (сигурно нарочно е извадил свирения и от Майлз Дейвис „Human nature“, познат ни от Джако). Но има онзи оптимизъм на очакваното ново начало, който така липсва в наши дни, когато т.н. „алтернативни истини“ съвсем не изживяват последните си дни. Не че в музикалните среди липсват шмекери, популисти и какви ли не, които никога няма да чуете в нашите програми, селекции и стриймове. Заглавната композиция е израз на корените и приятелствата на Марк. Сега е малко побелял и с по-улегнала прическа, но музиката му е все така къдрава и непокорна на каквото и да е сресване (видеата са от онова време).

 

 

Много от парчетата той ги свири и досега, но личните ми предпочитания, които не мога да не споделя, са към комплексната „Балакатун“ със сакс-квартет. Колкото до гостите на концерта, достатъчни са имената на Стефан Гийом (саксофон и кларинет), Луи Винсбер и Стефан Юшар (ударни). Акордеонът има достатъчни пространства за сола и дуа („Les eaux bleues“), но в повечето случаи е трептяща част от един ярък слънчев – до заник – пейзаж (след фламенко-китарите и палмас в интрото на „Севия“ например). И ако в току-що излезлия албум на Галиано с валсове споменахме „Малкия цирк“ като детински спомен, тук няма как да не отбележим финалния „Carnavalse“ – пък после който иска да се упражнява по тема как идеите хвърчат във въздуха и осеняват едновременно най-добрите. Марк със сигурност е сред тях.

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 04/12/2020

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: