Паметта на едно "невидимо" село – зимни традиции на българите в Извоареле

В сърцето на румънския окръг Телеорман, скрито в долина, която остава почти незабележима за пътуващите по основния път към Зимнич, се намира село Извоареле. Това географско уединение някога е послужило за убежище на български преселници, които преди повече от двеста години поставят началото на една от най-самобитните и добре съхранени общности в южна Румъния. Днес Бианка Василе, задълбочен познавач на българските традиции в региона, разказва за историята, духа и специфичните зимни обичаи на това място, където времето сякаш е консервирало архаичния български език и балкано-българския светоглед.

История на едно "скрито" огнище

Селото, чието старо име е Гауричу, се споменава за първи път в документи от 1533 г. Бианка Василе пояснява, че съвременният му облик се оформя в края на XVIII и началото на XIX век. Ключова фигура в историята на общността е пловдивският търговец Черния Попович, който през 1817 г. довежда 82 български семейства, за да възстановят селото, опустошено от пожар през 1788 г. Постепенно към тях се присъединяват емигранти от различни краища на България – Плевенско, Габрово, Силистра и Софийско.

През годините Извоареле се развива като затворена общност, което според Василе е основната причина за съхраняването на идентичността им. До 1990 г. смесените бракове са били рядкост. Жителите са известни в целия окръг със своята изключителна работливост – съществувал е дори шеговит стереотип, че да отидеш зет в Извоареле е предизвикателство, защото трудът там не спира. Днес местните говорят архаичен български диалект (никополски говор) и пазят в раклите си вековни носии, сукмани и престилки.

Зимният празничен цикъл: между мистиката и бита

Зимните празници в Извоареле са сложна плетеница от християнска духовност и езически ритуали за плодородие. Бианка Василе описва подготовката за тях като процес на "пречистване" – както на дома, така и на душата чрез пост.

Един от най-любопитните обичаи се изпълнява на 19 декември, в навечерието на Игнажден. Жените приготвяли кош с пръст и лук, който поставяли зад вратата, а децата трябвало да "кудкудякат“. Ритуалът имал магическа цел – да осигури голямо производство на домашни птици през идната година. Самият Игнажден (20 декември) бил натоварен със строги забрани – не се ходело на гости, за да не се "изнесе" късметът. Ако все пак дойдел гост, той трябвало задължително да седне и да подражава на звуците на кокошките, за което бил черпен с варена тиква и вино с благословията: "Да са ни живи пилетата и да са здрави!".

Бъдни вечер (24 декември) започвала с приготвянето на обредни колаци. Около обяд момчетата тръгвали на коледуване, наречено "Миу". Те носели тояги с червени пискюли и викали силно под прозорците. Характерен за Извоареле е ритуалът, при който децата удряли с тоягите си в копаня със зърно (царевица, жито, просо), подготвена от стопанина. Символичното "смачкване" на зърното предвещавало двойна реколта. Вечерта по улиците излизали групи с т.нар. "звезда", украсена с гирлянди и имаща в средата икона на Иисус Христос, за да възвестят Рождество.

Рождество Христово и култът към прасето

Коледа в Извоареле има и своята специфична кулинарна обредност. Бианка Василе разказва за интересна традиция – ловът на врабчета на Бъдни вечер. Птичките се чистели и се изпичали на Коледа, като всеки член на семейството трябвало да опитa от тях, "за да му е леко през цялата година". Така с хапване на месо от врабче се е прекъсвал постът.

На следващия ден, 26 декември, цялото село се огласяло от точене на ножове – започвало голямото клане на прасетата. Това е време за общностно споделяне; мъжете се черпят с греяна ракия, а жените раздават "приснина" (прясно месо и сланина) на съседите, които нямат прасе. Дебелината на сланината била гордостта на стопанина и мерило за неговото благосъстояние.

Новогодишните маскаради и "Иродът"

Преходът към новата година бил белязан от "Плугушор" вечерта на 31 декември. Плуг, теглен от бели волове и придружен от орач и камшици, преминавал през селото. На 1 януари децата тръгвали със "соркова" (сурвакница), а следобед се появявала "силилика" – човек, маскиран като коза, придружен от музиканти и "магаре", което събирало даровете в дисаги.

Най-зрелищният, но вече изчезнал обичай, е т.нар. "Ирод". Коледарите, облечени в национални носии с дървени саби в ръце, често влизали в истински сблъсъци, ако две групи се срещнели на една и съща територия. Бианка Василе споделя със съжаление, че днес тези сложни ритуали са опростени или забравени, но тя и местните жени полагат огромни усилия да възстановят празници като Бабинден и Герман, за да не останат те само в лингвистичните трудове.

Езикова островност и балканско единство

Въпреки румънското влияние в гастрономията и заемането на някои празници като Драгайка (Еньовден), Извоареле остава "езиков остров". Бианка Василе подчертава, че докато светът се глобализира, в тяхното село все още се готви "лютика" (лютеница) и традиционният за Никулден "рибник". Тя изразява гордост от факта, че общността е "натиснала педала на газта", за да върне към живот традициите, които само най-възрастните помнят.

За финал Бианка Василе отправя своя поздрав към всички българи, първо на автентичния диалект на своето село, а след това и на книжовен български език:

"Nie faf Izvoarele si urtim nasie izik naucin ut maică i taică, mamă i tatko. Prikazvami balgarki cughi utfaami na pazara, cughi cupuvami neasto i znaim neacolcu pensni. Mlogu se radvame ce iskate da ciuite ca urtim. Za Kolida i nuvata gudina vi izpraștam mlogu zdravi i vi ciacam faf nastu selu.

(Ние в Извоареле си учим нашия език, научен от майка и баща, мама и татко. Приказваме български, когато отиваме на пазара, когато купуваме нещо, и знаем няколко песни. Много се радваме, че искате да чуете как говорим. За Коледа и Новата година ви изпращам много здраве и ви чакам в нашето село.)

Много здраве и щастие! Да имате мир и любов у дома! Весели празници и щастлива Нова година!"