От правото, през журналистиката и футбола до осемхилядниците

Симоне Моро се завръща в Италия за допълнителни прегледи, след като претърпя хирургична интеревенция в болница в Катманду за отпушване на коронарна артерия. Във видео в Инстаграм италианецът отрече да му е поставян байпас или стент и видимо изглеждаше добре. Планът на 58-годишния алпинист беше да направи зимно изкачачване на осемхилядника Манаслу в алпийски стил, заедно с 19-годишния непалец Нима Шерпа и полския режисьор и алпинист Освалд Перейра.

Миналата седмица Моро и Нима Шерпа обявиха, че са започнали своята подтоговка с изкачване на връх Мера (6476 м). На слизане италианецът се почувствал зле и ден по-късно е бил евакуиран с хеликоптер. Симоне Моро е направил първите зимни изкачвания на 4 осемхилядника, Нима Шерпа е най-младият човек в света с т.нар. Хималайска корона, а Освалд Перейра е изкачил 5 осемхилядника без допълнителен кислород.

Преди да замине за Непал, Перейра беше гост на Банско филм фест и в интервю за БНР разказа за необичайните обрати в своя живот, за транформацията си от журналист в алпинист и за участието си в експедицията на Симоне Моро.

Интервю на Таня Иванова с Освалд Перейра

Да започнем от името.

Перейра: Баща ми е португалец, затова името ми е такова. Част от годината живея в Португалия. Учил съм там две години. Иначе живея в Полша, а съм роден в Белгия.

Преди фестивала казахте пред БНР, че в Банско ще се подготвяте за Непал. Успяхте ли в това дъждовно време?

Перейра: Да, бягах 22 км. Направих 1000 метра положителна денивелация. За начало е добре. Почти през цялото време валеше дъжд. Беше хубаво. Подготовката ми зависи от проекта. Ако той изисква техничност, наблягам на скалното катерене. Ако става дума за Хималаите, за изкачване по нормален маршрут, правя общофизическа подготовка, бягане, с наближаване на експедицията добавям изкачване на стълби с тежка раница, прекарвам време в барокамера, плувам, тренирам в зала за катерене. Трябва да съм в цялостна добра форма, за да не се налага героите във филма, който снимам, да ме чакат.

Изкачили сте вече 5 осемхилядника. Ако е само заради филмите, защо Ви трябва да се изкачвате без допълнителен кислород?

Перейра: Роден съм с астма и като дете имах проблеми с дишането, не можех да спортувам, бях или на училище, или в болницата. Така че недостигът на кислород не беше нещо ново за мен и не водеше до паника. Нямах нужда от допълнителен кислород. Знам, че е доста опасно, лекарите са ми казвали, че ако получа астматичен пристъп на голяма височина, вероятно ще ми бъде последният и ще умра. Пристъпите, които получавах като дете, бяха свързани с влажен въздух и животни, но мисля, че съм преодолял това.

Когато отидох на първата си експедиция беше преди 8 години, бях журналист от Варшава, не алпинист, а репортер, който трябваше да отрази събитие. Не исках да преча, затова реших, че трябва да съм във възможно най-добрата си форма, да съм силен, аклиматизиран предварително. Това беше експедицията, за която тренирах най-много, спях в специална палатка с барокамера, тренирах всеки ден по два пъти, работех по 10 - 12 часа и след това пак тренирах. Оказа, че не съм най-бавният. Всъщност бях най-бързият.

Година по-късно бях поканен от Полската федерация по алпинизъм да се присъединя като режисьор, говорител и ръководител на експедиции. В началото обаче не знаех дали ще мога да правя изкачания, или ще си стоя в Базовия лагер и да правя филми оттам.

Перейра участва в Полската национална експедиция до К2 през зимата на 2017/2018 г., в чийто състав са имена като Адам Биелецки, Денис Урубко, Артур Малек, Дариуш Залуски, Януш Голомб и ръководител самият Кшищоф Вилицки.

Перейра: Базовият лагер беше на 4000 метра и не ми беше позволено да ходя с останалите нагоре. Един ден отидох да потичам. Изкачих един връх, който обикновено отнема шест часа за качване и слизане, аз го направих за час и 40 минути нагоре и слязох с бягане. Ръководителят на експедицията ме попита: "Няма ли да ходиш до онзи връх?", а аз отговорих: "Ами аз вече се върнах". Добре, каза, от утре ще носиш екипировка нагоре, заедно с другите от екипа. Така започнах да изучавам някои техники и за първи път достигнах 6000 м височина. А преди да отида до Базовия лагер на К2 през зимата, най-голямата височина, която бях достигал, беше връх Мусала - тук, в България, когато бях на 17 - 18 години.

И след това отидох отново на К2 през 2020 г., като частен режисьор за една полякиня. Тя имаше спонсор и ме попита дали мога да я снимам, а аз се съгласих.

Ще Ви върна отново към тази тема след малко. Завършили сте "Право", но не сте работили като адвокат, а като служител за връзка на УЕФА с Португалския национален отбор по футбол и като журналист. Бихте ли обяснили каква е връзката между едното и другото?

Перейра: Когато беше Европейското първенство в Полша и Украйна (през 2012 г. - б.а.), всеки национален отбор, имаше такъв служител за връзка с УЕФА. За Португалия бях аз. Живеех с отбора в продължение на един месец, координирах полицейски ескорти, пътувания до мачовете, организиране на тренировки, помагах с медиите. По това време вече бях журналист, от 2006 г., с ресори "политика" и "икономика". Взех отпуск, за да работя за УЕФА, а през 2016 г. се отказах от телевизията. Работих като PR половин година, като междувременно организирах състезания по бягане. През септември 2017 г. се върнах в телевизията и през зимата отидох на К2 като репортер на спортен канал. След това бях на Световното първенство по футбол в Русия през 2018 г. и през април 2019 г. приключих кариерата си на журналист. Започнах да ходя на експедиции като режисьор на филми.

Чудя се какво стои зад тази постоянна промяна? Изглежда не можете да се задържите дълго на едно място.

Перейра: Мога.

За някаква свръхенергия ли става дума, за любопитство или какво?

Перейра: Добър въпрос, бих казал, че е комбинация. Любопитството е едно от нещата, защото като дете не можех да спортувам, така че бях любопитен към живота. Родителите ми казваха, че трябва да чета книги. Исках да стана футболист, имах голям талант, а те ми казваха "не, трябва да се съсредоточиш върху четенето, да си интелигентен, не да тичаш след топката". Така четях много, докато мечтаех за експедиции, пътувания и пр. Станах скаут и това беше начин да се уча да оцелявам, да организирам бивак... Но все още бях дете. Сега, в зряла възраст, мога да кажа, че съм един наистина спокоен човек, мога да седя с часове с някоя книга. Но имам тази вътрешна енергия със сигурност. Тази силна вяра, че когато искам да постигна нещо, мога.

Така беше и с тази зимна експедиция на К2, когато отидох като репортер. Три дни преди да отлетя за Пакистан, дори не знаех как да работя с камера, защото дотогава бях човекът пред камерата, а не онзи, който снима. Купих си камера и се научих за 72 часа как да снимам. После се научих и да правя филми. Така че винаги при мен водещото е любопитството, този "апетит" за живот, но също и стремежът към развитие. Преди 8 години взех решението да отида на К2 през зимата и за тези 8 години участвах в 11 експедиции, в спасителни акции, изкачих пет осемхилядника без допълнителен кислород.

Преди бях интроверт, гласът ми трепереше, когато говорех пред хора. Сега съм мотивационен лектор. Така че става дума за нужда от растеж, стремеж към добро представяне, да ставам бъда по-добра версия на себе си.

Докато правим това интервю, Освалд Перейра научава, че ще трябва да отложи плановете си за експедиция тази зима в Непал. Питам го какво планира при така създалата се ситуация.

Перейра: Миналата година беше много интензивна. Имах толкова трудни моменти. Мисля през следващите 10 месеца да запазя спокойствие. Знам как звучи, но искам да започна и да печеля пари с уменията си, защото досега основно инвестирах в своите проекти. Искам да забавя малко и може би от време на време да ходя като наблюдател на някоя комерсиална експедиция, но да не поемам целия този риск, логистика, търсене на спонсори. Просто искам да снимам, без цялата тази организационна част, защото тя наистина е супер трудна.

По отношение на спорта, основната ми цел е да изкача някой осемхилядник през зимата. Не в голям екип, може би сам, някой ден... И това би била една красива история.

Няколко седмици след интервюто все пак Перейра успява да замине за Непал. Както и миналата зима - със Симоне Моро и Нима Шерпа, отново в опит за първо зимно изкачване на Манаслу в алпийски стил.

Перейра: Бях срещал и двамата преди това. Със Симоне се запознах на Манаслу през зимата на 2022 г. Бях там по един мой проект и се запознах с него и с Алекс Чикон. Симоне много харесва поляците, защото се е катерил с полски момчета - с Пьотр Моравски беше на Шишапангма през 2005 г. (първото зимно изкачване на този връх - б.а.). Познава и Дарек Залуски, режисьора, с когото също съм работил.

След това срещнах Нима Шерпа на Макалу. Това беше един от последните осемхилядници, които му оставаха да изкачи (Нима става най-младият човек в света с т.нар. Хималайска корона - б.а.). Той е много силен и едновременно с това - скромен човек. След това се срещнахме на Канчендзьонга и тогава той ми заговори за този проект на Манаслу през зимата, да го направим в алпийски стил. Казах му: "Добре, ако имате нужда от режисьор...", но нали знаете, че в този алпийски стил е нужно и режисьорът да не използва допълнителен кислород. По време на експедицията мисля, че се разбирахме много добре. Не успяхме да изкачим върха, защото времето беше лошо в продължение на три седмици.

Така че проектът приключи, преди дори да започне. Бях малко разочарован, но съм бил толкова пъти на експедиции през зимата и знам, че то е до късмет. Може да имаш най-добрата подготовка в света и да не изкачиш върха, защото времето не ти позволява. Беше интересно да видя тази комбинация от Нима от една страна - той беше на 18, сега е на 19 - и Симоне Моро, майстор на зимните изкачвания. Нима, който беше изкачил вече 14-те осемхилядника, но винаги с подкрепа. Така че беше хубаво да стана свидетел на нещо ново, което и той трябваше да научи - че през зимата е доста различно и можеш да прекараш 10 дни в Базовия лагер, без да се качиш нагоре. Дори и да искаш, и да си силен, няма да се качиш, защото иначе ще умреш.

Ще бъде много интересен филм...

Перейра: Да, със сигурност. Винаги може да стане добър филм, дори и да не изкачиш върха. Също така, Нима е наясно със своята общност. Иска да покаже на света, че шерпите могат да правят и технични изкачвания, през зимата. Те искат да излязат от сянката, в която са били дълго време. Моята основна цел в живота винаги е била като журналист първо да ставам свидетел на важни истории и да намирам специален начин да ги разказвам. Затова отидох на К2 през зимата за първи път, затова отидох там отново през 2020/2021 г., когато непалски екип направи ппървото зимно изкачване на този връх.

Тогава там беше и българинът Атанас Скатов, който загина при падане.

Перейра: Да, срещнах Атанас Скатов и приятелката му Шени, която също беше в Базовия лагер. Всички бяхме там с една и съща агенция, Seven Summit Trek, споделяхме една и съща столова за хранене и т.н. Спомням си, че той беше веган и имаше пухенка, направена не с естествен патешки пух, а с изкуствен. Беше част от неговата философия да не вреди на животните. Не бях там, когато се случи инцидентът, защото снимах тази полякиня, тя беше евакуирана, така че вече бяхме в Скарду, когато чухме за инцидента. Шени отлетя с тялото на Атанас до Скарду, срещнахме се там. Помня тези дни, беше супер тежко за мен. Както виждате, дори сега настръхвам. Защото преди това Сержи Минготе умря пред мен.

Станали сте свидетели на това?

Перейра: Да, беше само на пет метра от мен. Чух шум, помислих, че пада камък. Обърнах се с камерата и видях, че е човек. Беше 16 януари. В началото на февруари ни евакуираха, защото полякинята, която снимах, получи интоксикация и експедицията за нас приключи. В Скарду, а след това и в Исламабад с нас беше Шени, която току-що беше загубила любовта на живота си. Беше много силно преживяване. Върнах се през лятото на К2 и направих кратък документален филм. Питах я какво изпитва, когато вижда К2, дали мрази този връх... Близки на загиналите бяха дошли за прощална церемония. Филмът се казва "К2: Планината на спомените" и е достъпен в YouTube. Беше възможност да покажа, че понякога цената на мечтата я плащат не алпинистите, а онези, които остават живи.

Един друг Ваш филм се казва "Тихо бягство", за ски скусканията на Бартек Зиемски от осемхилядници. Защо избрахте това име?

Перейра: Моят главен герой е доста тих, интровертен човек, няма го в социалните медии. Просто добър катерач, скиор и... програмист. За него планините са бягство от цивилизацията и интернет. Когато всички ни питаха каква е целта на експедицията, а тя беше да изкачим Анапурна и Дхаулагири и Бартек да направи първите полски спускания със ски от тези върхове, той винаги отговаряше: "Моята цел е да избягам от цивилизацията". Докато бяхме там, постигнахме това тихо бягство от целия шум на цивилизацията, но тишината беше нарушена, защото изгубихме цялата си екипировка при лавина на Анапурна. След това успяхме да се изкачим и Дхаулагири, а преди да се върнем у дома, ни помолиха да помогнем в спасителната акция за испанеца Карлос Сория. Така избрах името на филма. Много хора не осъзнават, че понякога имат нужда от тази тишина в живота. Но тишината и планините, които би трябвало да ни дадат тази тишина, понякога са брутални. Дали ще е лавина, която унищожава всичко, или инцидент, който налага да рискуваме живота си, за да спасим нечий друг живот.

Имате ли смеейство? деца?

Перейра: Не, нямам. Имам много братя и сестри. Осем сме.

Какво казвате вкъщи, когато заминавате на експедиция?

Перейра: Майка ми обикновено не е много наясно какво се случва с мен. Когато бях на К2 през зимата, тя разбра от съседите, че мой приятел е умрял пред мен, защото имаше огромна статия. Съседът й казал, че съм в Пакистан, на К2, а тя попитала какво е К2. Миналата година беше малко уплашена, защото знаеше, че съм на Канчендзьонга, че се наложи да бивакувам на 7600 м и че почти умрях. Но всички знаят, че отивам там с цел да се върна жив. По-голямата ми сестра веднъж ми каза, че няма да умра в планината, освен ако не помагам на някого, защото тя знае, че винаги мисля за другите хора и ме е грижа. Не обръщам гръб, просто казвайки, че трябва да спася собствения си живот. Тя ми каза, че това може да е благословия, но е и бреме за мен.

Близките ми не са наясно колко е трудно. Може би само брат ми, защото редактира кадрите и е виждал какво се случва. Обикновено само трима-четирима души на летището ми казват довиждане. Не искам церемония по изпращане. Влизам в някакъв машинен режим, без емоции, просто отивам да си свърша работата и да се върна жив.

Емоциите се връщат чак когато отново съм на летището, пресичам вратата с багажа си и виждам най-близките си хора. Това е моментът, в който ми се налага да се контролирам, за да не започна да плача, защото знам, че отново съм в безопасност.

Интервюто можете да чуете в звуковия файл горе.

Снимки: Архив на Освалд Перейра

===

Още подобни теми можете да чуете и прочетете в рубриката "Екстремните спортове".