Чудото на вярата и балета: Историята на Веса Тонова и Росица Дикиджиева

В рубриката TerraКолекция на Terra Култура прозвуча третият епизод от ефирната поредица "Имало едно време… Декемврийски приказки за чудото" – жива среща с лични истории, родени в навечерието на Коледа. В четири поредни неделни дни – 1, 8, 15 и 22 декември – радиоефирът се превръща в пространство за споделяне на истински разкази за вярата, смисъла и невидимите сили, които ни водят. Всеки епизод се сътворява на живо, получава своето заглавие в края и остава в радиоколекцията на Terra Култура.

В третия епизод гласовете бяха на примабалерината Веса Тонова и балетния педагог Росица Дикиджиева – две жени, за които сцената е не само професия, но и начин да разбираш света.

Човекът преди короната

Веса Тонова споделя, че макар повечето хора да я познават преди всичко като балерина, тя винаги е усещала собствената си, дълбоко човешка идентичност. За нея е важно първо да си човек, а после – артист, професионалист, име. Този човек трябва да носи позитивна енергия, защото сцената отразява всичко, което излъчваш. Лекотата в балета не е само физическа – тя е вътрешно състояние, усещане за младост, светлина и интерес към света.

Веса вярва, че всеки човек има нужда от мисия – дори и сам да си я създаде. За нея тази мисия е свързана с красотата. Светът би бил по-добър, ако имаме по-дълбок усет към естетиката – в музиката, в движението, в ежедневието. Нашата задача е да внасяме красота и хармония в битието.

Вярата в невидимото

Вярата в чудото за Веса Тонова не е абстрактна идея, а лично преживяване. Отделена рано от семейството си заради балета, тя израства сред възрастни жени, в чиито домове винаги е горяло кандило. Тези „баби-феи“, както ги нарича, ѝ предават вярата в онова, което не се вижда, но се усеща. Това усещане тя нарича просто Бог.

Едно от най-големите ѝ лични чудеса е, че през цялата си кариера – започнала още на десетгодишна възраст – не е имала сериозна травма, нещо изключително рядко в балетната професия. А титлата прима балерина, макар и престижна, е и тежка корона – носи огромна отговорност към очакванията на публиката. Тонова признава, че никога не е мечтала за титли, а просто да бъде много добра балерина.

Когато една врата се затвори

Росица Дикиджиева говори за чудото като за част от самия живот. Чудо е, че сме на този свят, че можем да имаме деца, че сме заедно тук и сега. За нея чудесата не се случват само по Коледа – те са навсякъде около нас.

Нейният път като танцьорка е прекъснат от травма, но именно това отваря нови хоризонти. Когато една врата се затваря, други се отварят – убеждение, което я отвежда към призванието ѝ на балетен педагог.

Малките съвременни чудеса

С топлина и усмивка Росица разказва и една своя малка история за чудото. След пандемията, живеейки в Холандия и без сертификат, тя се оказва лишена от възможността да посещава спектакли – нещо, което обича безкрайно. По време на гостуване на младо балетно момиче от Русия двете решават да отидат на представление в Хага. Само едната има право да влезе.

Росица остава отвън, но решава да опита – и тогава се случва неочакваното. Разпоредителка просто отваря широко вратата, без да поиска нищо, с един-единствен комплимент. Понякога уверената походка и отвореното сърце се оказват по-силни от всички правила.

"Всичко, което съм поискала, съм го постигнала", казва Росица Дикиджиева, но добавя и важното предупреждение – човек трябва много да внимава какво си пожелава.

Така третият епизод от "Имало едно време… Декемврийски приказки за чудото" оставя след себе си усещането, че чудото не е нещо далечно. То живее в лекотата, вярата, красотата и смелостта да продължиш напред – дори когато вратите изглеждат затворени.

Слушайте!