10 музиканти, отказали да продадат душата си на музикалната индустрия

Десет музиканти, известни с отказа си да правят компромис с творческата си идентичност в името на търговския успех, са включени в класация, посветена на артисти, избрали собствения си път въпреки натиска на индустрията. От Дейвид Боуи до Роджър Уотърс, всички те поставят творческата свобода над комерсиалната логика на музикалния бизнес.

10. Дейвид Боуи (David Bowie)

Още от началото на кариерата си „Звездният човек“ гледа на всеки свой албум като на ново творческо предизвикателство. След като разширява границите на глем рока със Ziggy Stardust и Aladdin Sane, Боуи разглобява собствената си музика и я изгражда отново от нулата. Така навлиза в света на краутрока, танцувалния поп и ню уейва през 80-те години.

Дори в по-късните си години той не иска да лежи на стари лаври и завършва кариерата си с джазово повлияния Blackstar. Музикантите, които са продали душата си, обикновено се стремят да вървят в крак с времето. При Боуи музикалният свят трябваше да го догонва.

9. Кърт Кобейн (Kurt Cobain)

Изкачването на Nirvana до върха е дълбоко противоречиво преживяване за Кобейн. Етикетът „нов глас на поколението“ му налага бреме, без което той спокойно би могъл да живее. Когато групата влиза отново в студиото, Кобейн категорично отказва да направи втора част на Nevermind и записва умишлено суровия In Utero, въпреки недоволството на звукозаписната компания.

Продуцентът Стив Албини си поставя за цел да улови нещо по-хаотично. Резултатът са песни, в които Кобейн звучи така, сякаш е на ръба на силите си. Макар продуцентът Скот Лит да е поканен да „подслади“ няколко парчета за радиото, финалната версия остава Nirvana такава, каквато Кобейн я е замислил - шумна, груба и готова за битка.

8. Джон Ленън (John Lennon)

След изтощителната бийтълмания Ленън се обръща към т.нар. първична терапия, която му помага да се изправи срещу натрупаните травми.След като изкарва демоните си в Plastic Ono Band, той посвещава голяма част от соловата си кариера на критика срещу властта - от бивши бизнес партньори до корумпирани политици.

Ленън не се страхува да засяга теми като расовите отношения, напрежението в Ирландия и несправедливото лишаване от свобода на хора като Джон Синклер и Анджела Дейвис. Федералното бюро за разследване открива досие на негово име и дори поставя дома му под наблюдение заради опасения, че може да влияе на изборите. Малцина артисти са толкова отдадени на каузите си, че да предизвикат намеса на държавата.

7. Rush

Rush никога не са били замислени като най-популярната група в света. По думите на басиста Геди Лий, те трябва да следват собственото си течение, напълно различно от това на класациите. Нийл Пиърт настоява групата да навлезе в прогресивна територия с Caress of Steel, въпреки заплахите на звукозаписната компания да прекрати договора им.

След като мениджърът им подвежда ръководството, че групата работи върху по-поп ориентиран материал, Rush издават 2112 - албум с 20-минутен епос за отказа човек да бъде потискан. Посланието намира силен отзвук и до 1981 г. Rush вече са най-изтънчената рок група в класациите - група, която никога не е писала музика според техните правила.

6. Том Йорк / Radiohead (Thom Yorke / Radiohead)

В друга реалност Radiohead можеше да останат група с един хит. Дебютният им сингъл Creep носи белезите на гръндж рока, но само след една песен Том Йорк разбира, че радиоформатният рок не е неговият път.

През 90-те групата преминава от бритпоп звученето на The Bends към масово признание с OK Computer. Точно тогава Йорк избира рязко завой към електрониката с Kid A. След раздялата с EMI Radiohead продължават да експериментират с In Rainbows, който предлагат на принципа „плати колкото искаш“. Докато някои артисти търсят бърза печалба, Йорк продължава да вярва, че музиката струва повече от евтин сингъл.

5. Rage Against the Machine

Още от самото начало тези архитекти на рап рока са решени да използват сцената си, за да говорят по най-острите теми. Макар да стигат до широка публика с мощните си рифове, трудно е песен като Killing in the Name да бъде използвана в реклама за автомобил, когато текстът ѝ говори за полицейско насилие и расизъм срещу малцинствата.

С Evil Empire и The Battle of Los Angeles групата доказва думите си с действия. Те свирят пред Нюйоркската фондова борса и се появяват в Saturday Night Live с обърнати американски знамена върху усилвателите. Повечето изпълнители биха видели в класациите паричен поток. Rage Against the Machine виждат по-голяма сцена за посланието си.

4. Еди Ведър / Pearl Jam (Eddie Vedder / Pearl Jam)

В началото на 90-те Pearl Jam получават златния билет, за който мечтае всяка рок група, но Еди Ведър не е щастлив от това. Той винаги е искал органично изкачване към върха по модела на R.E.M. След като групата вече е там, прави всичко възможно да разруши натрупания около нея шум - с по-тежкия Vs., хаотичния Vitalogy и No Code.

Част от това напрежение идва отвътре. Ведър се тревожи, че текстовете му стават прекалено лични. Повечето артисти обичат да показват определена своя страна, но колкото повече расте славата на Pearl Jam, толкова повече Ведър се опитва да издига бариери.

3. Ноел Галахър (Noel Gallagher)

Още при първите си появи пред камера Ноел Галахър говори така, сякаш Oasis неизбежно ще завладеят света. Когато това наистина се случва, пънкарската му нагласа не се променя.

Докато групата трупа награди, Ноел често използва интервютата за подигравки, понякога дори за сметка на собствените си отличия. Той се прочува с острите си думи за Blur и с нападките срещу жанрове като джаза. Веднъж казва: „О, така ли се казва? Защото беше боклук, когато растях.“ В крайна сметка легендарният му език свършва точно работата, за която е предназначен, включително когато сравнява брат си Лиъм с „мъж с вилица в свят от супа“.

2. Пийт Таунсенд (Pete Townshend)

Макар The Who да започват като обикновено ритъм енд блус трио, Таунсенд винаги има визия за нещо по-смислено от рокендрол акорди. Tommy му дава идеалната форма, за да изрази усещането си за живота на рок звезда - да бъдеш почти глух, ням и сляп за света около себе си.

Tommy в крайна сметка се превръща в бродуейски мюзикъл и в една от най-великите рок опери на всички времена, но Таунсенд не спира дотам. Who’s Next е своеобразна дисекция на музикалния свят - опит да се види какво ни разгражда и как силата на музиката може да помогне да се намери нещо ново. Крайната цел може да е да се открият ноти, които звучат добре заедно, но Таунсенд винаги гледа и към пространството между тях.

1. Роджър Уотърс (Roger Waters)

Преди Pink Floyd да се превърнат в групата, която познаваме днес, те вече са на ръба на разпада след оттеглянето на Сид Барет по здравословни причини. Музикалната индустрия може да бъде безмилостна, а Уотърс никога не забравя това, което вижда.

Неговата визия за Pink Floyd се съсредоточава върху критиката на властта - капитализма в Animals, начина, по който живеем всекидневието си, в The Dark Side of the Moon, и открития удар срещу индустрията в Wish You Were Here. Това е критика към хората, които виждат само знаците за долари, но не и благополучието на музикантите.

Затова, когато слушате The Wall, това не е просто история за рок звезда, затворена в собствената си глава. Това е предупреждението на Уотърс какво може да се случи, ако позволиш на себе си да стигнеш твърде далеч.