Гласът на нобелистите: Рабиндранат Тагор

„Заради неговата дълбоко чувствителна, свежа и красива поезия, чрез която – с рядко майсторство – той успява да превърне своите поетични идеи, изразени на английски език, в част от западната литературна традиция.“

Това гласи мотивираното основание, с което индийският писател Рабиндранат Тагор е удостоен с Нобелова награда за литература през 1913 година. Той е първият азиатски лауреат и същевременно първият представител на култура извън европейската, на когото се присъжда наградата.

В основанието на Литературния комитет  ясно се откроява фактът, че признанието към Тагор не се ограничава единствено до оригиналното му поетическо творчество, а обхваща и майсторството на твореца като преводач на собствената си поезия.

„Гитанджали“ е може би най-известната му стихосбирка. Тя му носи и Нобеловото отличие. В превод от бенгалски означава „песноприношения“. В Златния фонд на БНР се съхранява песента „Каква божествена напитка“, която е част от поетичната книга.

Творчеството на Рабиндранат Тагор (7 май 1861 – 7 август 1941) е тясно свързано с бенгалския език. Това е един от основните индоарийски езици, говорен в региона на Бенгалия (днешните Бангладеш и индийския щат Западна Бенгалия) и вторият по разпространение език в Индия след хинди. Именно на бенгалски той създава по-голямата част от своите произведения и това играе ключова роля за последвалото езиково реформиране. Процесът е неразривно свързан с Бенгалското възраждане – интелектуално и културно движение от края на XIX и началото на XX век, насочено към обновяване на индийското общество чрез съчетаване на традиция и съвременност. В рамките на този културен подем Тагор „освобождава“ бенгалския език от архаични и строго книжовни форми, като го доближава до живата реч. Чрез поезията, прозата, драмата и музиката си той очертава нови художествени модели, насочени към изследване на вътрешния свят на човека, към по-реалистично представяне на социалната действителност и към утвърждаване на идеята за духовна свобода и индивидуална идентичност.

Чуйте откъс от поемата Jhulan  („Джхулан“) – в превод на български „люлка“, която е характерна метафора в творчеството на писателя. Чрез нея Тагор концептуализира живота като динамично движение между противоположности – радост и скръб, земно и божествено. В рамките на тази образна система смъртта се явява не като край, а като пределна фаза на това движение; като своеобразно завършващо „люлеене“, при което индивидуалното съществуване се мисли в перспектива на сливане с вечността.

Записът е предоставен от Шведското радио и част от историческия архив на Златния фонд на БНР. Направен е по време на посещение на Тагор в Европа през 1930 г.

Рабиндранат Тагор е роден в Калкута (дн. Колката) – столицата на Западна Бенгалия – в заможно и високообразовано семейство, което съчетава традиционната индийска духовност с отвореност към западните идеи. Тагор получава първоначалното си образование не в училище, а у дома, под ръководството на частни учители, които му преподават санскрит, класическата индийска литература, английски и ред други науки и изкуства, сред които важно място заема музиката. Тагор е композитор на националните химни на две държави - Индия и Бенгладеш.  

Заминава за Англия с намерението да изучава право. Макар да не завършва формално образованието си, той задълбочава познанията си по английски език и се запознава с европейската литературна традиция – опит, който го формира като писател. От една страна, върху него съществено въздействат древноиндийските текстове – особено Упанишадите, както и класическата санскритска поезия и религиозно-философската традиция на индуизма. От друга страна, силно влияние у него оказват автори като Уилям Шекспир, Уилям Уърдсуърт и Пърси Биш Шели, чието отношение към природата и лиричната изразност намират отзвук в поезията му. Повлиян е силно от идеите на европейския романтизъм, които пречупва през собствената си духовна перспектива. Именно в съчетанието между индийска метафизичност и западна литературна форма се откроява своеобразието на неговото творчество.

През 1915 г. Рабиндранат Тагор е удостоен с рицарско звание от Британската корона, но през 1919 г. се отказва от него в знак на протест срещу Клането в Амритсар – разстрела на стотици невъоръжени индийски демонстранти от британски войски. Този акт ясно изразява неговата морална позиция срещу колониалната политика и го утвърждава като активен обществен глас в борбата за независимост. В този контекст особено значима е връзката му с Махатма Ганди. Макар да споделят общата цел за свободна Индия, Тагор често заема критична позиция към някои аспекти от неговата стратегия, включително за несътрудничеството, изразяваща се в бойкот на британските институции и стоки като форма на ненасилствена съпротива срещу колониалната власт. Въпреки това отношенията им се основават на дълбоко взаимно уважение – Тагор пръв го нарича „Махатма“ („велика душа“), а Ганди го нарича „Гурудев“ („божествен учител“).

Чрез своята дейност Тагор се утвърждава като културен посредник между Изтока и Запада, като се бори срещу колониалното потисничество, критикува крайния национализъм и защитава идеята за духовно единство, свобода на личността и диалог между културите. Тези идеи той разпространява при посещенията си в редица страни в Европа, Азия и Америка. През 1962 година изнася две беседи в София и се среща с представители на българската културна общественост.

През 1901 г. основава училище в Шантиникетан, Западна Бенгалия, което по-късно прераства в университета Вишва-Бхарати. То е изградено върху принципите на свободното обучение, връзката с природата и диалога между учител и ученик като алтернатива на традиционния британски модел. Тези възгледи намират ясен израз и в речта му в Университета в Калкута през 1937 г., когато церемонията по дипломирането за първи път се провежда на бенгалски, а не на английски език. В нея Тагор открито защитава правото на майчиния език да бъде основно средство на обучение във висшето образование.

Сред най-значимите му произведения се открояват както поетични, така и прозаични и драматургични творби. Сред романите му особено важни са „Го̀ра“ – философско произведение за идентичността и национализма, и „Домът и светът“, който разглежда напрежението между традиция и модерност. В драматургията му се открояват пиеси като „Пощата“ и „Царят на тъмния чертог“, а в есеистиката – сборникът „Садхана“, където са изложени неговите философски възгледи. Цялото му творчество се характеризира със стремеж към хармония между човека, природата и духовното начало.