Джон Ленън - най-важният Бийтъл с най-слабата солова кариера

Джон Ленън се счита за един от най-влиятелните членове на "Бийтълс", но соловата му кариера след разпадането на групата остава най-слабата в сравнение с тази на Джордж Харисън и Пол Маккартни, твърди публикуван музикален анализ.

Корените на проблема се крият още в дните на групата. Повлиян от Боб Дилън, Ленън е искал музиката му да носи истинско послание, а не само търговски привлекателни мелодии. Именно затова "Help!" е сред любимите му собствени композиции - не заради звука, който е напълно в стила на "Бийтълс" по онова време, а заради автентичността на текста. "Просто пеех "помощ" и го исках. Не ми харесва много записът, харесва ми песента", е споделил той.

По времето на ранните им записи групата от Ливърпул са били истински сърцеразбивачи и това е означавало постоянно писане на песни за влюбването - тема, която Ленън е познавал добре, но не е искал да прекарва цялото си време, превръщайки ги в празни звуци.

Напрежението между честността и комерсиалността го е дразнило постоянно. "Не бяхме толкова открити и честни, когато нямахме властта да бъдем такива. Трябваше да внимаваме. Трябваше да си съкратим косите, за да напуснем Ливърпул. Трябваше да носим костюми, за да се появим по телевизията. Трябваше да правим компромиси", каза той.

Докато Маккартни е бил напълно доволен да пише музика, която кара хората да танцуват и пеят, Ленън е искал да отиде по-навътре. В по-късните им албуми това е ставало все по-очевидно - той се е бунтувал, издавайки песни, едва напомнящи песни, и крайно саботирайки записи, които е намирал за недостатъчно искрени.

Една от песните, която никога не е искал да записва, е "Ob-La-Di, Ob-La-Da" на Маккартни. "Джон Ленън дойде на сесията наистина замаян, тотално изключен от нещо, и той [Маккартни] каза: "Добре, ще правим "Ob-La-Di, Ob-La-Da""", спомня си звукорежисьорът Ричард Лъш. Ленън отиде направо до пианото и удари клавишите с невероятна сила, два пъти по-бързо от преди, и каза: "Ето го! Хайде!" Беше наистина раздразнен.

Издаването на "Revolution 9" - която Ленън е нарекъл предсказание за бъдещето на музиката, но е много по-вероятно да е проява на звукова бунтарщина - е показало окончателно, че той е приключил с писането на песни с единствената цел да бъдат търговски успешни.

Когато групата се разпадна, Ленън го прие като знак, че може да започне да пише музика, по-подходяща за честния подход, към който винаги е бил склонен. Като солов изпълнител и с Plastic Ono Band, той не се е притеснявал да поляризира аудиторията и дори е признавал, че е щастлив да накара слушателите си да се чувстват неудобно, стига това да е означавало поставяне на най-автентичното му "аз" в центъра на музиката. Песните "Imagine", "Working Class Hero" и "Mother" са или мнениеобразуващи, или безкомпромисни, или разтревожващи.

Обсебеността му от смисъла обаче е оставила мелодията на заден план - и макар че има много музиканти, правили смислена музика без закачлив припев, когато се сравни с бившите му съотборници, музиката му не достига същото ниво.

Ринго Стар може да бъде оставен настрана, тъй като никога не се е смятал за особен автор на песни. Маккартни - сам и с Wings - и Харисън - като солов изпълнител и като част от Traveling Wilburys - са постигнали музика, гранично съперничеща на наследството на "Бийтълс", докато Ленън не се е доближил до същото ниво.

Дори посланията в песните му не винаги са достигали целта. "Imagine" бива едновременно превъзнасяна като една от най-великите политически песни, писани някога, и критикувана като лицемерна - Ленън, милионер, на когото нищо не му е липсвало, е проповядвал за живот без притежания. Steely Dan са уловили тази критика с началния си куплет.

Авторът на анализа цитира и Джон Лайдън - макар че по онова време той е говорил за Джо Страмър: "Не можеш да бъдеш шампанско-социалист" - присъда, приложима според анализа и към Ленън.