Европейското турне на гигантите "Дийп Пърпъл" започва от България

А сега да станем! Шапки долу! Защото влизат едни ритащи същински хардрок колоси, класици. Казват, че жив класик бил онзи, дето като го срещнеш, си викаш: "Божичко, тоя още ли е жив!". Да, жив е гигантозавърът. И се завръща – при това все едно никога не си е тръгвал, с албума Splat. "Дийп Пърпъл".

Повече от половин век след създаването си дълбоковиолетовите все още заемат челни места в класациите. Техният 24-ти студиен албум застана начело на чартовете в Германия, Швеция и Швейцария – десети запис на групата от 1970-а насам, който ги оглавява. В родната им Великобритания дискът е под №1 в класациите за Independent Albums и UK Rock & Metal Albums, а в Top Albums Sales на САЩ е на 10-о място. Да, преброяването е важно, но от по-голямо значение за нас като фенове е, че българската публика ще бъде първата, която ще го чуе – в столичната "Арена 8888" на 26 септември, когато започва турнето на титаните в негова подкрепа на Стария континент. Ама дъртаци били британците. Разбойници са те – легендарни старци-разбойници, които берат хитове и меломански парчета.

Още отпреди години знаехме, че "Пърпъл" няма да приключат своята концертна дейност, въпреки че знаменитостите го оповестиха официално и в София през 2018 година. Тогава вътрешно бях убеден, че има лукава уловка в заглавието на тази "прощална" обиколка. По-важното беше, че шоуто в столичната "Арена Армеец" показа – за онези, чиито мозък и сетива не са размътени – че рокът от 60-те насам е устойчива витална категория. Което беше затвърдено и със всепомитащото присъствие на групата в афиша на "Мидалидаре". То беше нещо много повече от среща между миналото и настоящето. Нещо много повече от почетно внимание към една от най-дълголетните и изобретателни музикални групи в света. Наред с "Лед Цепелин" и "Блек Сабат", те са определяни като "нечестивата троица на британската хардрок и хевиметал музика до средата на 1970-те".

Модерно ретро от бандата днес в състав: Йън Гилън (вокали), Роджър Глоувър (бас), Йън Пейс (барабани), Дон Еъри (клавишни) и сензационният китарист Саймън МакБрайд, заменил принудително Стив Морз, който се оттегли по лични причини. Ако приемем, че "Дийп Пърпъл" под "владичеството" на Ричи Блекмор е бил основно китара, при настоящия, на Гилън, е най-вече клавир под диригентската палка на неотразимия Дон Еъри. Тези неуморни музиканти действително искат да проверят докъде може да стигне звукът им и техният инструментален виртуозитет. Не спират, но далеч по-интересно е, че не спират да пишат вдъхновено собствената си история – при това със завидна динамика. "Пърпъл" 2026-та – поне за мен – е твърде актуална версия на групата от 70-те. Не, не носталгия, а продължение на плътния и тежък саунд, който изсипаха през онова десетилетие.

Това са хора, които нямат нужда да доказват кои са, техните нови 13 песни в 50 и няколко минути не пазят спомена за отминали времена и някогашна слава, а усещането, че рокът все още може да е приключение и сърдечен трепет. Така също новият материал не е равносметка, а следваща глава в христоматията и на самата банда, и на класическия рок изобщо. Той е резултат от един много продуктивен период за формацията, трасиран от отлично приетите дискове Whoosh! (2020), Turning To Crime (2021) и =1 (2024). Това е деветият състав в историята на групата, композирала и изтряскала 3-минутни форми с ефектни сола и унисони. Splat е втората творба, реализирана със Саймън МакБрайд, който е скромен, но убедителен хибрид между Ричи Блекмор и Стив Морз, чието включване добавя по-съвременна динамика към класическия стил. Сега бандата продължава напред с нови попълнения в сетлиста си, които комбинира с любимите класики. Този нюх за експерименталност в комбинация с уважение към утвърдените хитове е причината рок изкопаемите да продължават да разгръщат творческия си потенциал, да задържат любовта на публиката и да греят с неотразима светлина над 5 десетилетия. Гласът на Йън Гилън не гони излишно високите, а откри удобния нисък и овладян регистър. Като израз за следваща златна ера в славната история на формацията. Старите бандити умно – още преди повече от десетилетие – се закачиха за вездесъщия канадец Боб Езрин, чийто колоритен почерк личи в стотици рилийзи, сред които класики на "Пинк Флойд", Лу Рийд, Алис Купър, "Кис", Питър Гейбриъл и "Кинкс". Именно с него пърпълягите работиха и по предишните си дискове. И новите пиеси са окъпани в доволно ретро звук, но някои от тях са дори по-енергични от това, което чухме в предишните два албума на Пърпъл с оригинални изпълнения. Езрин е извадил величията от зоната им на комфорт. Новият материал е изключително витален и съм абсолютно убеден, че той е резултат от забавен и приятелски джем между сърцати и печени пушки в студиото. Всъщност за тези над пет декади не само отделните парчета, но и цялото творчество на "Дийп Пърпъл" – с които и да е членове в недотам стройните им редици – беше изковано с психоенергийна защита срещу времето като категория, а и срещу конкретната злоба на молците в музикалните класации. Динозаврите и рок мелодици все така продължават да предизвикват познатия – поне за мен – пърпъляшки вътрешен хилеж – радост от музиката, от майсторството и силата на аналоговия звук, ако щете.

Самите музиканти подчертават, че това е най-твърдият им албум от много години насам. В основата на концепцията зад проекта стои идеята за трансформация отвъд физическото съществуване, вместо обичайния апокалиптичен прочит за края на човечеството. Името Splat! е вдъхновено от звука на насекомо, което се удря в автомобилно стъкло. Йън Гилън първоначално смятал, че думата носи усещане за край или удар, но вместо да разгледат края като пълно унищожение, музикантите представят идеята като момент на внезапна промяна и трансформация. Чудесно им се е получило. Песента Guilt Trippin' например е написана от гледна точка на Бог и Чарлз Дарвин в размисъл за уж мрачната съдба на света и кой от двамата има по-голяма вина. Малко нещо персонална научна фантастика с метафизичен смисъл за това какво би представлявал краят на света и какво ни очаква отвъд физическото съществуване.

Истински соколи на рока и абсолютни джентълмени от Куул Британия, смея да го твърдя от първа ръка. Кой ли ти е предполагал някога, че съдбата ми е отредила да пътувам с Йън Пейс и Роджър Глоувър в едно беемве в мрачния и оловносив софийски ноември навръх рождения си ден. Както и да е, по-важното е какво чух тогава, малко след премиерата на диска Abandon. Барабанистът стигнал до извода, че повечето катастрофи стават не от пиянство, а защото шофьорите заспиват на волана, отегчени от старите парчета. "Наскоро бях гост на една радиостанция в Ню Йорк – сподели Глоувър, един от най-интелигентните и очарователни господа, с които рокът някога ми е давал шанс да се срещна. – Разпитваха ме за новия албум и накрая девойките обявиха в ефир: "А сега – Smoke On The Water!" – и не пуснаха нито едно ново парче. Много здравословно е да забравиш уважението си към старите неща и да гледаш на тях с усмивка. Не можем да правим сингли и сме неподходящи за радиоефир. Оставяме продуцентите да си блъскат главите. Щом чувам отвсякъде Smoke On The Water, значи и те не избират каквото трябва. Радиоефирът не значи нищо за нас, песните ни имат друга значимост и различен концертен живот."

По нашите земи "пърпълягите" са най-непробиваемата музикална секта в цяла Европа, май. Дори 60 славни години след началото изборът на име за "Дийп Пърпъл" остава недокрай изяснен. Версии няколко, но аз продължавам да се доверявам на Адам Долгинс и неговото прелюбопитно четиво "Rock Names", което отгръщам в ефир на страница 53-та. Когато през 1968 година се сформира групата, музикантите обмислят да се нарекат "Действителен Бог" (Concrete God) – "Конкрийт Год", но по настояване на Ричи Блекмор се спират на Deep Purple – любимата песен на баба му – евъргрийн на Нино Темпо и Ейприл Стивънс, хит № 1 в класациите за 1963 година, който печели и награда "Грами".

Сега обаче предстои първичен хардрок звук без ГМО-подложки, бекинг тракове и други технологични стерилитети. Убеден съм, че ще станем свидетели как петима ветерани, трима от които около осемдесетака, ще покажат как една рок група може да остарее достолепно. И на сцена. Така също съм убеден и че – за съжаление – немалък процент от присъстващите ще бъдат от типичната Пърпъл-извадка от родната хард и хеви агитка – необразовани (чисто музикално, нека бъдем коректни) рошави глави, познаващи единствено песните, които пускат по родните радиостанции. А знаете, там положението в последните 25 години най-често е: пет сборни диска с 30 от най-известните тук рок банди, всяка представена с по максимум 3-4 хита. Предвиждам хоровите ревове на припева на Smoke On The Water и онова типично „О-оо-оо-о“ върху мелодията на Black Night, както и юнашки рев някъде близо зад мен, малко преди така нареченият фен да чуе това, за което е дошъл: "Ари уа, свири Смоуко и да си одиме!".

С открито сърце анонсирам шоуто за онези многобройни почитатели, които ще напъват до пръсване гласните си струни и на новите парчета, и на седемдесетарските химни. Всички обаче ще чуем и видим страхотни рок-ен-рол лъвове, ще получим разкошен полъх от няколко декади расов рок, мускулести парчета с форсирана китара, шепа наистина впечатляващи инструментални пируети, по време на които да блесне импровизаторският талант на пурпурния лагер. Солидна китка вечни и любими парчета, разнообразени от свирнята пред ентусиазирани фенове. Разбира се, фалцетото и хармониката на Йън в класическо пърпълско ъп-темпо. С две думи – живот и класа. А и звук за бъдните поколения в рока. История и емоция с марка "Дийп Пърпъл".

Респект. В "Арена 8888" утре вечер. That's what hard rock is all about!