Правилно казват, че Брамс не търси вдъхновение вън, както е типично за романтиците – в литературата или в живота наоколо. Той е по-класически ориентиран, неслучайно не създава нито една опера, а се отдава предимно на инструментални форми. Литературни текстове ползва, но само в песенното си творчество и в многогласните вокални композиции. Но в същото време музиката му отразява изцяло, сякаш рисува, неговия характер, вади на показ дълбоко скритите мисли и чувства, някои от които той не признава и пред самия себе си. Колкото композиторът е склонен иначе да се крие, да не показва истинската си същност и пред най-близките, толкова в музиката си той заявява открито – ето ме, това съм аз. Брамс и музиката му сякаш са едно същество – сложно и талантливо, но и неуверено, силно наранено, но и способно да превърне белезите в творчески инструменти.
