През 1913 Зигмунд Фройд и Лу Андреас-Саломе, писател, философ, муза на много велики творци от епохата, говорят за котка. Фройд разказва как котка влиза през прозореца му и грациозно се разхожда сред фигурките от колекцията. Той е раздвоен – притеснява се да не се удари в някой предмет, но и да не счупи нещо. Но котката не докосва нищо, човекът за награда ѝ сипва паничка с мляко, тя го изпива и си тръгва. Историята се повтаря, той вече е възхитен от нея, а тя остава безразлична – котката може без човека, човекът не може без котката.
Това е история за съблазняването и „истински егоизъм“, а Фройд иска да знае какво привлича Лу към психоанализата, какво иска в нарцистичната си самодостатъчност. Лу Саломе признава, че се идентифицира с котката, а после става голяма звезда, за която Фройд, този безкраен Нарцис, казва: „Аз пишех прозата на психоанализата, Луиза пишеше поезията“. И още: „Тя беше по-добра в тази материя от всички нас, взети заедно!“
